Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 50

— Да си вземам ли якето и ключовете?

Пола се усмихна лукаво.

— Само ако те привлича мисълта за едно малко прегрешение.

Тони дръпна якето от промазана материя, което висеше до палтото на Пола.

— За лесбийка познаваш удивително добре пътя към мъжкото сърце.

17.

Карол така и не бе успяла да разбере защо оцелелите трябва да изпитват чувство на вина. Винаги бе приемала, че да оцелееш, е нещо добро, нещо, с което можеш да се гордееш, вместо да се срамуваш от него. Миналото й бе изпъстрено с битки за преодоляване на сполетели я нещастия; ако беше принудена да отговори, би казала, че е доволна, задето не се е сринала под тежестта им. Това бе едно от нещата, които се бяха променили за нея.

Сега вече разбираше какво означават вината и срама, че си останал жив. Загубата бе подкопала някогашните устои на убежденията й и беше променила начина, по който възприемаше света. Беше готова с радост да умре на мига, ако на тази цена някой можеше да върне живота на Майкъл и Луси. Така или иначе, те се справяха с живота по-добре от нея. Бяха оставили следа на този свят, възстановявайки старата къща. А и като помислеше за работата, която вършеха… Е, поне работата, която вършеше Майкъл. Това, че Луси се бе посветила на защитата на престъпници, винаги бе озадачавало Карол. Прекалено често бе седяла в съдебни зали, наблюдавайки с отвращение адвокатите, които се възползваха от технически подробности и изкривяваха показанията на свидетелите — и всичко това, за да измъкнат някакъв жалък мръсник от примката, в която се бе заплел поради извършените от него престъпления. Беше се опитвала да не спори с Луси у дома, но понякога не успяваше да се въздържи.

— Как можеш да защитаваш хора, за които знаеш, че са виновни? Как е възможно да изпитваш удовлетворение, когато те напускат съда като свободни хора, а жертвите им остават със съзнанието, че няма справедливост?

Отговорът винаги беше един и същ.

— Не знам, че са виновни. Дори когато доказателствата изглеждат непреодолими, съществува възможност да са подвеждащи. Всеки има право на защита. Ако вие си вършехте работата, както трябва, те не биха напуснали съда като свободни хора, нали?

Този благовиден аргумент винаги караше Карол да се задъхва от ярост. Стремежът към справедливост беше основната движеща сила за нея, онова, което й даваше сили да понася ужасите, които виждаше в работата си — най-тежката от всички в нейната тежка професия. Да вижда как плодът на усилията й бива постоянно провалян от вкопчили се във формалности адвокати, които успяваха да породят съмнения там, където те не би трябвало да съществуват — това бе за нея върховно оскърбление към хората със съсипан живот и обезобразените трупове, които изпълваха спомените й. В това отношение винаги бе поддържала Дик Месаря. „Най-първо да изтрепем всички правници“.

Но всъщност, разбира се, не беше така. Не и когато ставаше дума за жената, която брат й обичаше. За жената, която го беше превърнала от компютърен маниак без всякакви други интереси в относително цивилизовано човешко същество — трансформация, която самата Карол, посветила се изцяло на работата си, така и не успя да постигне. А сега вече бе ясно, че няма да успее да я постигне и занапред.