Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 5

Тони поклати глава.

— Не мога да кажа.

Не защото не знаеше отговора. А защото го знаеше.

3.

Пола Макинтайър успя да разпознае момчето дори в гръб. В края на краищата, нали беше детектив. Предполагаше се, че това е едно от нещата, които умее да прави. Толкова повече, когато лицето, за което ставаше дума, бе извън естествената си среда. В такива случаи обикновените хора не успяваха да се справят — проваляха се, когато ставаше дума за разпознаване извън контекст. Но от детективите се очакваше да разработят максимално естествените си способности и да усъвършенстват уменията си до такава степен, че никога да не забравят хора, видени веднъж. „Да, как ли не“, каза си тя. Това беше поредният мит, затвърждаван от закъснелите прозрения на ченгетата от телевизионните сериали, когато се изправяха пред нещо познато в необичайни обстоятелства.

Но тя все пак разпозна момчето, макар че от мястото си виждаше само малка част от профила му. Ако беше влязла в участъка от входа за доставки — който беше отзад, откъм паркинга нямаше да го забележи. Но днес беше първият й работен ден в участъка на Скенфрит Стрийт и тя още не знаеше кодовете на вратите. Затова избра най-лесния начин, остави колата си в многоетажния паркинг срещу участъка и влезе през централния вход, озовавайки се зад момчето, което пристъпваше от крак на крак пред гишето в приемната. Нещо в стойката и наклона на главата му говореше за напрежение и желание да се защити. Но не и за чувство на вина.

Тя поспря и се опита да разбере за какво става дума.

— Разбирам какво ми говорите, не съм глупак — тонът на момчето бе по-скоро потиснат, отколкото агресивен. — Но ви моля да разберете, че случаят е по-различен — той посви леко рамене. — Хората не са еднакви, човече. Не може да се ползва един калъп за всички.

Акцентът му беше на местен жител, но въпреки старанието си не успяваше да прикрие, че произхожда от добро семейство.

Цивилният служител от приемната измърмори нещо, което Пола не успя да разбере. Момчето се полюшваше изнервено на пръсти, явно нямаше къде другаде да отиде. Според нея не беше от момчетата, които биха вдигнали скандал. Но това не беше причина да не му се поговори успокояващо. Стремежът да се разбере какво тревожи хората, идващи тук, не се основаваше единствено на идеята да не се вдига излишен шум.

Пола пристъпи напред и постави ръка над лакътя на момчето.

— Ти си Торин, нали?

Той се обърна рязко назад, изражението му говореше за изненада и тревога. Гъста, тъмна коса обрамчваше бледото лице на тийнейджър, който не обича занимания на открито. Големи сини очи с тъмни кръгове под тях, издаден напред, клюнест нос, тясна уста с някак неуместно нежни устни, подобни на напъпила роза под много бледа следа от нещо, което един ден можеше да се превърне в мустаци. Пола свери съставения наум списък на отличителни белези с онова, което се съхраняваше в паметта й, и установи пълно съответствие. Не можеше да има грешка.

Присвитата кожа около очите му се поотпусна.