Читать «Из миналия живот на „Славянска беседа“» онлайн - страница 2

— Остави онези там другите, при мен ела, като те викам. Дай тука една б… б… бутилка ш… шампанско, чуваш ли? Ш… шампанско! Скоро!

Направи той свойта поръчка и изгледа надменно цялата публика, като че публиката трябва да остане с отворени уста пред неговото умно „ш… шампанско“.

Донесоха им бутилката, изхвърлиха с гръм запушалката и шипящата влага се запени в кристалните бокали. Офицерчетата, полуразлегнати на столовете си, с крак върху крак, задимиха цигари и почнаха да стрелят презрение върху окръжающата ги публика, ако погледът им падаше върху някой мъж; или се силяха да изобразят маслен поглед, ако окото им падаше върху дама. Всяко тяхно движение беше провокация: те като че искаха да кажат на публиката: „А бе защо не дойдете да ни дръпнете по един бой?“… По едно време, господа, виждам аз — става подпоручик Носовиркое, стола се търколи зад него, — той се обръща и изглежда стола усмихнато, но при туй обръщане и той сам щеше да се строполи върху стола, ако не беше си разтворил нозете да запази равновесие; той се сепна и когато погледна напреде си, очите му случайно се срещнаха с погледа на една дама, която едва сдържаше усмивката си. Кой знае как си е изтълкувал офицерина тази усмивка; той напълва двата бокала, като разлива с разтреперани ръце зад краищата, взема чашите и като пристъпва към дамата, подава й с една възмутителна дързост бокала: „На, ш… шампанско, з…за ваше здраве!“ Госпожата беше една умна жена. „Благодаря — каза му тя, — аз съм здрава, но вий изглеждате да сте болен.“ — „Е, тогаз, дай да се ч… чукнем!“… Аз не можах повече да се сдържа, спуснах се към офицерина и като го хванах с двата пръста за ръкава — вий виждате, че господ ми е дал силица, — с един замах го дотътрих и го сложих на стола му. Какво?! Що! Мужик! Развика се онуй ми момче и бърка да вади шашка, па и прапорщика, и той изведнъж за сабята се хваща. Аз им казах тихичко, но решително, че ще строша шашките им, ако се осмелят само да ги изтеглят, и си сложих ръката върху един тежък стол. И представете си те млъкнаха. Видяха с кого имат работа… Почна се лотарията, след туй пак танци, завъртя се балът, възстанови се веселбата. Кога са се измъкнали офицерчетата — аз не забелязах. Свърши се балът, излизам аз с жена си през градината: в ръце държа една ваза и една мастилница желязна — от лотарията ми се паднаха. Вървим си така, тихичко, излязохме на улицата срещу двореца; по едно време като изплющя един камшик по врата ми — звезди ми светнаха пред очите. „Варди се!“ — извика жена ми. Доде да се обърна — пляс! Още един камшик по гърба ми. Взирам се, офицерчетата! Носовирков и Лимоничков! Че като грабвам вазата — — бух едного, мастилницата — бух другиго; те обърнаха гръб, погнах ги — кого настигнах, не зная, ама едно таквоз текме му изтипарих, трябва и днес да го помня, ако е жив. Посмекчиха се вече тези възточни бабаитлъци. Кажете, господа, можете ли да допуснете, че е възможен днес за днес такъв скандал в Беседата. И мислете, че малко е спомогнала Славянската беседа за смекчение и облагородяване на нравите. Сега не подпоручик, ами и генерал, като влезе в салона, с респект влиза. Право казва един от вас, че сега: