Читать «Из миналия живот на „Славянска беседа“» онлайн

Алеко Константинов

Из миналия живот на „Славянска беседа“

— Казвате, господа, че Беседата не напредвала — издума нашият приятел Бомбардек. — Как да не напредва? Вий знайте ли, каквато разлика има между днешния салон на беседата и буфета при градската градина, таквази разлика има между днешния живот на беседското общество и тоя в началото.

— Наистина, господин Бомбардек, разкажете нещо от миналия живот на Беседата — обади се един от компанията.

— Че за кое по-напред? И време нямам сега. Но, хайде, ще ви разкажа за един малък епизодец, па вий съдете има ли, или няма разлика между тогавашното и сегашното.

Туй беше преди тринайсет-четиринайсет години, не помня точно; давахме ний, Беседата тоест, бал срещу Нова година. Вий сте още деца, по това време всички сте били пръснати из Европа по учение; вий заварихте Беседата горе-долу уредена, но какво беше в началото! Сега даже невероятно ще ви се види, като ви кажа, че ний давахме бала, за който е думата, в мизерничкето салонче на буфета при градската градина. Тогава нямаше още салонен струнен оркестър. Хохола, като се завреше със своите музиканти в едно кьоше, че като запращят тръбите, ще помислиш, че си под стените на Иерихон. Но не знам как, като че по-весело беше тогава, по-весело и по-одушевено. Идея имаше тогава в дружеството, господа, и тая идея въодушевяваше обществото. „Славянска беседа“ не беше само пуст звук. Сега не е тъй… Впрочем, кой знай, ний, възрастните, сме винаги песимисти и миналото ни е все по-мило. Весело беше наистина, но се случваха по някои път такива дивотии, че сърце ми не дава да ги спомням. Но обещах се да ви разкажа една случка, няма сега да се отказвам. По онова време, господа, имаше между военните доста разгаленички офицерчета, сега като че поизчезнаха, сега виждам между тях образованички, възпитанички, но по онова време — пази, боже! Скандал подир скандал. Сега престанаха, а тогаз, току чуваш, че тогоз били в кафенето, на оногоз вадили шашка в шантана — ей таквиз! Дивотии… Вчерашно хлапе, турило златни копчета, запасало сабя — не можеш да му излезеш насреща. Бре, стой! И аз съм човек! Йок, ти си мужик! — Гледай ти, кюлхане, н’едно! Тогава още „Ваше благородие“ им казваха солдатите. Савичката ги цереше тях хубавичко, ама има ли всякой неговите железни мускули…

Сега да ви кажа за случката. Веселим се ний, танцуваме; по едно време, около полунощ, виждам аз, вмъкват се в салончето, от задния вход, двама офицери, подпоручик Носовирков и пряпорщик Лимоничков, пияни като английски матроси. Кой знай от каква оргия се завръщаха! Влизат те, господа, с шашки, изправят се почти всред салона и почват със замъглевени очи да изглеждат нахално всичките дами, наред и си фъфлят помежду си. Танците спряха. Настъпи малък антракт пред полунощ, щеше да се почне лотарията. (И тогава имаше лотария.) Публиката се настани около масите да закусва. Двамата офицери накараха грубо един служител да им дотътре маса насред салончето, седнаха те и Носовирков, колкото му сила държи, почна да удря по масата.

— Еей, ти, ела тука бре! — вика той служителя с прегракнал глас.