Читать «Игра на чужд терен» онлайн - страница 141

— Така де, защо пък не? — позасмя се той малко горчиво. — За нищо друго не ставам освен за свирач, акомпаниращ на твоите преживявания. Поне преживяванията ти истински ли са или и те са чиста преструвка?

— Истински са, можеш да бъдеш сигурен.

Мълчаливо, като чужди хора, те стигнаха до киносалона. Дамир се качи на сцената, отвори рояла, повъртя столчето, което след урока на Игорьок беше твърде високо, взе няколко акорда, за да провери настройката. Настя си избра място на първия ред, по-близо до рояла.

— И какво да ти изсвиря, фалшива моя Анастасия? — насмешливо попита той. — Нещо от популярната класика? Или предпочиташ джаз?

— Някаква импровизация. Можеш ли?

— Мога. Аз всичко мога. Свирач за всичко. На каква тема ще обичате?

— Изсвири мен. Как отначало бях смачкана, наплашена, защото имах неприятности и не знаех как ще свърши всичко това. И как после дойде облекчението и аз се преобразих, станах свободна и спокойна.

— На вашите услуги, госпожо.

Дамир засвири, а Настя се заслуша. Не така, както слушат музиката истинските меломани, не така, както обикновено слушаше самата тя, потапяйки се в звуците и позволявайки им да я водят подире си. Тя слушаше музиката на Дамир като аналитик, съпоставяше я с онази, която вече бе слушала и във филма, и на касетата, взета от малкия Влад. И изпитваше едновременно радост и болка, защото нейната догадка се потвърждаваше и тази догадка беше наистина ужасна. Всички разноцветни и различни по големина пръстенчета, разхвърляни по пода в хаотичен безпорядък, безпогрешно се нанизаха на пръчката като в онази детска игра — пирамидката, и я запълниха почти до върха. Значи правилно беше избрала пръчката.

Дамир завърши музикалната фраза и свали ръцете си от клавиатурата.

— Стига ли толкова?

— Стига, благодаря ти.

Настя стана и без да продума, тръгна по пътеката покрай редиците столове към изхода от салона. Нито веднъж не се обърна и така и не разбра какво беше лицето на Дамир, докато той гледаше подире й. И много би се изненадала, ако някой й кажеше, че в очите му е имало тъга.

* * *

Днес Анатолий Владимирович трябваше да се обади в девет вечерта. Дотогава Настя вече беше получила от предвидливия Шахнович нов списък, много по-кратък от предишния. Тя го прегледа и нещо болезнено я прониза в гърдите. Още едно пръстенче се наниза на пръчката и се вписа в общата конструкция.

— Проверете, моля, номер осемнайсети от списъка — помоли тя Старков.

В слушалката се чу шумолене на хартия — той прелистваше копието пред себе си.

— Осемнайсети ли, добре ли чух? — В гласа му прозвуча неподправено изумление.

— Осемнайсети — твърдо каза Настя. — Онова, което търсим, трябва да се намира там.

— Добре. Кога си лягате?

— Ще чакам да ми се обадите.

— Тогава заключете вратата и не изключвайте телефона.

* * *

След като даде необходимите разпореждания, Старков се обади на Денисов.

— Струва ми се, че тя е полудяла — спокойно съобщи той. — Може да се предполага какво ли не, само не и това. Дадох указание на моите хора да проверят, но си е чисто губене на време.