Читать «Игра на чужд терен» онлайн - страница 142

— Всичко е възможно — неопределено отвърна Едуард Петрович. — Тя преживя няколко тежки дни. Съгласете се, не й беше лесно да реши относно нашето предложение, а и за отношението си към Исмаилов. Мисля, че все пак са били близки, просто тя го крие. А и убийството на момичето — Разбира се, Каменская не е полудяла, но може нещо да се е размътило в главата й. Какво пък, ще видим!

— Ами ако излезе истина?

— Ще видим — повтори Денисов. — Нека не гадаем предварително.

* * *

След два часа и половина при Старков дойдоха помощниците му, които бяха проверявали „номер осемнайсети“. Преди още да кажат нещо, Анатолий Владимирович разбра всичко по физиономиите им. Докато слушаше доклада им, той се вледеняваше вътрешно. Такова нещо не би могъл да предположи дори в най-смелите си догадки.

— А също намерихме ето това, в стаята, където стои апаратурата, беше паднало зад дивана.

Старков въртеше в ръцете си гребенче за коса, изящно, сребърно, с малка розичка от люляков китайски бисер. Той знаеше чие е гребенчето. И какво да прави сега с всичко това? Господарят няма да го преживее…

* * *

Лампичката на слушалката светна в дванайсет и нещо през нощта. Настя моментално я вдигна, място не си беше намирала, докато бе очаквала обаждането, и не беше откъсвала поглед от телефона.

— Права излязохте. — Гласът на Старков звучеше малко глухо и неуверено. — Но има едно обстоятелство… Бих искал да се посъветвам с вас. Как можем да го направим?

— Не знам…

Настя изведнъж се обърка. Тя внезапно разбра, че подсъзнателно е очаквала да чуе съвсем друго. Логиката й бе повтаряла и диктувала едно, но емоциите се бяха съпротивлявали, бяха жадували за опровержение. Колко жалко!

— Не може ли да се отложи за утре?

— Не е желателно. Сутринта ви очаква Денисов. Дотогава трябва да знам какво да му кажа.

— Добре — въздъхна тя, — пратете кола.

— След десет минути пред главния вход. Номерът на колата е 57-83.

Ден петнайсети

Старков я закара в разкошния апартамент, предназначен за настаняване на гостуващите на Денисов хора, които по едни или други причини не искаха или не обичаха да живеят в хотел.

Проблемът наистина се оказа сериозен.

— Та какво ще ме посъветвате, Анастасия Павловна? Да кажа ли на Денисов за внучката му или да си премълча?

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Нямам нито капчица съмнение. Гребенчето е уникално, изработено е по поръчка. Аз лично се занимавах с това. Едуард Петрович го подари на Верочка за четиринайсетия й рожден ден.

— Възможно ли е тя да го е преподарила на някого? На някоя своя приятелка?

— Едва ли. В семейство Денисови се отнасят с уважение към подаръците. Особено самият Едуард Петрович. Постоянно пита: „Ами защо не носиш моя подарък? Не ти ли харесва?“ Не, не би посмяла.

— Затова пък е посмяла да направи много други неща — натърти Настя. — Боже, защо хората сме толкова слепи по отношение на близките си? Винаги сме сигурни, че знаем и кътните им зъби, а после нашата увереност причинява трагедии.

— Не — уверено повтори Старков. — Тя може да е изгубила подаръка от дядо си само случайно. Тя е добро, чудесно момиче, просто някакъв негодник я е оплел…