Читать «Игра на духове» онлайн - страница 5

- Ти си от ФБР. Все едно миньор да иска да му помогна в копаенето на въглища.

Рос не отговори. Пиеше вино и чакаше. Храната пристигна. Изглеждаше добре, но нито един от двамата не я докосна. Имаше време.

- Освен ако не можеш да накараш федералните да го направят - каза накрая Паркър, след като стана ясно, че няма да могат нито да хапнат залък, нито да продължат разговора, докато не покаже, че схваща ситуацията. - Не си сигурен какво е душел Еклънд, когато е изчезнал. Ако го подадеш на системата, а досега си му плащал, рискуваш да привлечеш вниманието едновременно към него и към онова, което е кипяло във вещерския казан в главата ти.

- Много добре.

- Жалко, че нямаш вяра на собствените си хора. Ако не можем да вярваме на тези, които шпионират съгражданите си за пари, на кого тогава?

- На теб. - Рос взе парче риба, внимателно добави към хапката малко омар и спаначено ризото и я поднесе към устата си. Кимна одобрително. - Много добра риба. Не знаеш какво изпускаш.

Паркър хапна от пържолата си. Беше хубава, но присъствието на Рос - иначе казано, на щата Мейн - не му позволяваше да ѝ се наслади.

- Можеше просто да ми се обадиш и да ме помолиш - каза той. - Нямаше нужда да биеш толкова път.

- Гледам на теб като на инвестиция. Исках да видя как ще се развият нещата.

- А Еклънд е дребна риба, която е изчезнала от радара и лекичко те е притеснила.

- Позна.

Лъжи, само лъжи. Еклънд беше важен. Иначе Рос нямаше да дойде лично чак дотук.

Но, така или иначе, всичко беше игра. Паркър разполагаше със списък с имена, взет от един самолет във Великите северни гори. Там бяха данните на мъже и жени, малко или много компрометирани, които, съзнателно или не, бяха сключили договор със слугите на дъртия дявол. От време на време Паркър подаваше някои от тях на Рос, а агентът току се оплакваше от бавната капка на системата. Паркър обаче беше сигурен, че Рос не прави нищо повече от това, да запамети тези, които разпознава, и да използва информацията срещу тях, когато му се удаде възможност.

В общи линии, Рос изчакваше.

Теоретично Паркър можеше да му връчи целия списък, за да може агентът да го пусне в някой внушителен компютър в сутерена на ФБР, след което машината да изплюе име. И двамата бяха убедени, че в тази директория от човешки падения се крият следи към една-единствена личност. Този човек, мъж или жена, издирваше Погребания бог, Бога на осите, Чакащия зад стъклото. Ако съществуваше Бог, то това беше Не-Бог, но имената, с които го наричаха, нямаха никакво значение. Нямаше особено значение и дали наистина съществува. Важното беше, че онези, които вярваха в него или поне твърдяха, че вярват, го използваха за оправдание на неимоверно низки деяния. Ала ако този, който ги манипулираше, бъдеше неутрализиран, диренията им щяха да замрат за поколения наред, ако не и завинаги, а последиците щяха да намалеят.

Рос обаче не беше в състояние да проведе такава операция сам, колкото и тихо да действаше, защото не можеше да бъде сигурен, че търсенето му ще остане тайна. Някои от преследваните заемаха високи позиции във властта. Бяха бдителни и предпазливи. Ослушваха се. Засега вярваха, че списъкът е изгубен. Ако знаеха, че някой го е намерил, щяха да се погрижат да му го отнемат.