Читать «Игра на духове» онлайн - страница 7

- Знаел е или е подозирал - каза Паркър, - и ме е заглушил малко след влизането ми.

- Май има проблеми с доверието - отбеляза Ейнджъл. - И с чара, въпреки че последното винаги сме го знаели.

- Между другото, нарече ви психари.

Луис се намръщи или по-точно, постоянно мрачното му лице се свъси още повече.

- Обиден съм. Аз не съм психар, а социопат.

Ейнджъл, който явно не се интересуваше от темата, посочи пържолата на Паркър.

- Ще го ядеш ли?

- Ами...

Преди да е успял да отговори, приятелят му седна на мястото на Рос, дръпна чинията към себе си и започна да се храни. Луис си взе стол от съседната маса и заразглежда винения лист.

- Като сме тук...

Част от другите посетители им хвърляха леко тревожни погледи. Ейнджъл изглеждаше така, сякаш са го викнали да поправи бойлера, но вниманието му е било привлечено от недовършените ястия по масите. Една жена наблизо се наведе над чинията си, за да спаси ценния си омар термидор.

Луис си поръча чаша „Малбек“ и кюфтенца с брускети за мезе.

- Е - рече той, когато приключи с поръчката, - какво искаше Рос?

- Да намеря някакъв частен детектив на име Еклънд, който си е бил шута.

- И ще го направиш ли? - поинтересува се Ейнджъл, докато бодеше последното парче от пържолата.

- Знаеш ли - отвърна Паркър, - не останах с впечатлението, че имам избор.

3.

Както беше обещал Рос, линковете към информацията за Еклънд вече чакаха в електронната поща на Паркър. Наложи се да си поиграе малко, докато свали всичко, но в крайна сметка успя. А то не беше кой знае какво. Еклънд беше на петдесет и две, разведен от пет години, бездетен. Притежаваше разрешително за частен детектив от близо десет години, а преди това беше работил в полицията в Ню Хемпшир и Масачузетс, без да се издигне в стълбицата или да се отличи с каквото и да било. Нямаше легенди за осуетени банкови обири, престрелки със закоравели престъпници, заловени убийци при рутинна проверка на пътя. Стандартна кариера на пазител на реда. Еклънд просто беше прослужил двайсетте си години, след което се беше пенсионирал и беше започнал да работи за себе си. Паркър нямаше представа как се е озовал в орбитата на Рос. Еклънд изглеждаше забележително невзрачен, но може би точно там беше разковничето. Той не привличаше вниманието, а един поглед в огледалото му стигаше, за да разбере защо това е допаднало на Рос.

Почуди се дали Еклънд някога е съжалявал, че е сключил споразумение с агента. Паркър поне знаеше в какво се забърква или поне така се надяваше. Играеше си с Рос, но и Рос си играеше с него. Паркър беше стръв на кукичка, вързана коза в гората, а Рос чакаше да види кой ще дойде да я захапе. А каква ли беше ролята на Еклънд? Да гледа и да слуша; така беше казал Рос. Но кого да гледа, кого да подслушва?