Читать «Игра на духове» онлайн - страница 3

Телефонът на Паркър иззвъня. Той вдигна..

- Пристигна с лимузина - каза Ейнджъл, - но не с правителствени номера. Оставиха го в бара и си заминаха. Аз останах при Рос, а Луис проследи колата. Паркирана е на „Мидъл Стрийт“. Наета от частна фирма, нищо твърде лъскаво. Шофьорът е в „Старбъкс“ и играе игрички на телефона си.

Паркър затвори и оправи иглата на вратовръзката си. Мразеше вратовръзки.

- Чуваш ли ме? - попита той.

Ейнджъл вдигна палец от пътническото място в колата. Поне Паркър се надяваше, че е палец. Човек никога не можеше да е сигурен с Ейнджъл.

Паркър влезе в бара.

Докато го водеха към масата, се замисли, че не знае почти нищо за Рос. Беше ли женен? Не носеше халка, но Паркър беше наясно, че някои мъже и жени с рискови професии не обичат да демонстрират семейното си положение. Може би беше разделен с жена си или разведен. Нямаше да е учудващо, предвид професията. Дали имаше деца? Паркър предполагаше, че няма, но му се беше случвало да греши за такива неща. Децата размекваха някои мъже, но за други нямаха никакво значение, освен че увеличаваха грижите им. Беше чел интервю с писател, чиято отчуждена дъщеря беше изминала хиляди километри до някакво място в Африка само за да види как баща ѝ затръшва вратата в лицето ѝ. Писателят оправдаваше поведението си с това, че не бил научен да се справя с „проблемни деца“, но Паркър не познаваше родители, които са научени да се справят с деца, били те проблемни или безпроблемни. Всъщност не беше точно така: познаваше няколко детски психолози, особено един, и те бяха ужасни родители.

Рос стана и му подаде ръка. Имаше пръска от сос „Табаско“ на ризата си, малка като капчица кръв от убодено с игла. Паркър не каза нищо, но се улови, че погледът му постоянно се плъзга натам, като че ли петънцето издаваше нещо значимо, което отказваше да му се разкрие.

Паркър връчи палтото си на салонния управител, но остана по сако.

- Реших, че няма да възразиш, ако си поръчам стриди, преди да дойдеш - каза Рос, когато и двамата седнаха. - Знам отношението ти към морската храна.

- Много мило от твоя страна.

Даде си сметка, че неприязънта му към морска храна се е превърнала във фобия. Сигурно би посетил психотерапевт, ако не се боеше какво ще разкрие недоверието му към мидите относно личността му.

- Какво пиеш?

- „Дюарс“ с „Дизароно“. Казва се „Кръстникът“.

- Надявам се, че това е ирония.

Паркър погледна менюто с коктейлите и намери един, който нямаше да го е толкова срам да поръча - „Журналист“, основно джин „Бомбай“ и вермут, и бутна листа настрани. Когато му донесоха питието, почти не го близна. Все още не харесваше твърд алкохол, но отдавна се беше научил, че когато се намира в компанията на човек, който пие, е добре да има нещо подобно пред себе си, дори и капка да не мине през устните му. Кафе, бира, вино, уиски, нямаше значение - фактът, че си поръчваше същото, караше другия да се отпусне, а това беше важно за добиването на информация. Е, Рос вероятно знаеше това. Ако ли не, не трябваше да работи за ФБР.