Читать «Игра на духове» онлайн - страница 19

- Арт?

- Този лагер е на майната си. Дори през лятото ще се стигне трудно дотам.

- В смисъл?

- Празно е и не мисля, че някой е минавал по тази пътека преди първия сняг.

- Разпита ли наоколо?

- Нямаше нужда, но се сетих, че ще искаш потвърждение. Човекът няма много съседи, а там, горе, повечето хора са свикнали да си гледат работата, но все пак сгащих един изкуфял дъртак, който смяташе, че собственикът е изнесъл някои от нещата си миналата година - мебели, спално бельо и прочее, и оттогава не се е мяркал.

Паркър благодари на Къриър и му обеща да прати чек.

- Прати ги кеш. Аз си завлякох задника дотам, не данъчните.

Къриър затвори, а Паркър отвори лаптопа си, за да прегледа имейлите си. Нямаше нищо от Рос, което да подскаже, че Еклънд се е появил, така че намери карта на Провидънс, Роуд Айлънд, направи няколко скрийншота и си резервира стая в хотел по средата между дома и офиса на изчезналия детектив. После, тъй като Рос плащаше, взе още една стая. Една нощ сам му стигаше и реши, че малко компания ще му дойде добре.

9.

Алекс Маккинън не довърши вечерята си. Каза на майка си, че не се чувства добре. Мей Маккинън сложи ръка на челото му и се увери, че е хладно, но той видимо трепереше, и тя се притесни, че може да е настинал. Ех, този велосипед! Макар част от нея да се радваше, че синът ѝ става все по-самостоятелен, беше ѝ много неприятно, че ходи на училище с колелото. Някои шофьори просто караха като идиоти, а мобилните телефони ги правеха идиоти на квадрат. Всеки път, като видеше някоя кучка или копеле да пише съобщения или да говори, докато шофира с една ръка, ѝ се искаше да долепи пистолет до главата му и да натисне спусъка. Нямаше никакво желание синът ѝ да свърши в канавката само защото някой седемнайсетгодишен пикльо е бил твърде зает с телефона, за да гледа в пътя.

Нагледа сина си малко след осем. Той лежеше под завивките и гледаше клипчета в YouTube на айпода си. Беше със слушалки, така че не я усети, когато застана на вратата, и тя реши да не го безпокои. Почуди се дали да не го задържи у дома на следващия ден. Алекс не беше от децата, които се преструват на болни, за да не ходят на училище. Щеше да види как е на сутринта и тогава да прецени.

Отиде в килера зад банята на първия етаж, където държаха коша за пране. Беше забелязала, че е пълен, и нямаше да е зле да зареди пералнята, докато имаше време. Така можеше да прехвърли дрехите в сушилнята, преди да си легне, и да са готови на сутринта.

Разбира се, сега имаше по-малко за пране отпреди.

През април щеше да стане една година от изчезването на Майк, бащата на Алекс. Той страдаше от депресия и дълбоко в себе си повечето хора мислеха, че сам е отнел живота си. Мей обаче не смяташе така - ни най-малко. Случваше се съпругът ѝ да бъде тъжен, но той не само не беше такъв човек, че да посегне на себе си (въпреки че „такъв човек“ не значи нищо, мислеше си тя, докато лежеше сама в леглото си и плачеше заради липсата от лявата си страна), но и никога не би изоставил жена си и сина си, обричайки ги на болка и несигурност. Той беше мил, учтив човек. Не можеше дори да приеме десерт от заведението в „Суверен Трил“, без до ден-два да прати картичка за благодарност. В никой случай не би се самоубил, без да остави писмо за жена си и детето си, но тя не можеше да си го представи дори да пише такова писмо. Майк беше тих човек, но никога не трупаше болката си. От самото начало бяха свикнали да разговарят един с друг. Той открито споделяше с нея всичко.