Читать «Игра на духове» онлайн - страница 17

- Мисля, че може да ти помогне - отвърна баща ѝ.

- Не ми трябва помощ.

- Сигурна ли си?

- Да.

Каза го с тон, нетърпящ възражение. Просто отбеляза факта.

- Може да помогне на майка ти да се успокои.

Сам се замисли.

- Добре - съгласи се тя и всмукна шумно през сламката. - Мама каза ли ти за рисунката?

- Каква рисунка?

- Емили поиска да ѝ нарисувам къщата и семейството си. Направих, каквото ми каза, а тя ме изгледа много странно.

- Защо?

- Ами аз нарисувах дядо и баба, и мама, и теб, и Уолтър, въпреки че кучетата са ми трудни. И къщата нарисувах. Мислех, че се е получило много хубаво.

- А Емили не я хареса ли?

- Показала я на мама, докато чаках отвън. Казала ѝ, че явно не се чувствам част от собственото си семейство, щом не съм нарисувала и себе си.

- А ти защо не нарисува себе си?

- Аз бях художникът. Как да нарисувам себе си, ако аз рисувам другите?

Паркър отпи от кафето си. Звучеше му логично, но все пак не беше психолог.

- Затова направих нова рисунка - продължи Сам, - с момиченце, и днес ѝ я занесох. Тя попита дали съм аз.

- Ти какво ѝ каза?

- Само се усмихнах. Тя го прие за „да“.

Паркър усети, че стиска твърде здраво чашата си с кафе. Шумът от околните маси заглъхна; останаха само двамата със Сам и белотата, която ги обгръщаше.

- Но не беше ти?

- Не.

„Дженифър - помисли си той - беше включила мъртвата си сестра в рисунката.“

- Виждаш ли я?

- Знаеш, че я виждам.

Не знаеше или поне не беше сигурен, но да, подозираше, че е така. Гърлото го болеше, очите му пареха. Премигна, за да спре сълзите. Не можеше да се стърпи. Не беше редно. Но въпреки това:

- Колко често идва при теб?

- Много.

- А тя дали е...?

Думите заседнаха в гърлото му. Не знаеше какво иска да попита или поне нещо, което можеше да се събере в една дума. Щастлива, тъжна, гневна, уплашена... дали тези думи въобще значеха нещо за това, което Дженифър беше сега?

- Да - отвърна Сам.

„Да - помисли си Паркър, - ако има само една истина, то тя е в тези думи. Тя е. Тя съществува. Всичко друго бяха подробности.“

Сам пресуши последните капки от шейка си, като го гледаше изпитателно над ръба на чашата си. Той стъпваше внимателно. Забелязваше, че напоследък го прави все по-често, когато е край нея. Погледна наляво. Рейчъл се беше спряла да поговори с някого до тоалетната. Не виждаше кой е. Тялото ѝ беше леко извърнато от събеседника, като че ли нямаше желание да се задържа. За каквото и да говореха, тя скоро щеше да се върне на масата.

- Някой ден ще се наложи да поговорим какво всъщност се е случило в мотела - каза той.

Сам пусна сламката и отвори уста, за да възрази, но той вдигна ръка.

- Знам какво ще кажеш. Ще ми обясниш, че трябва да внимаваме и че могат да ни чуят, и аз разбирам всичко това. Но аз съм твой баща и няма как да те пазя, ако не мога да разговарям с теб за разни неща.

Рейчъл се измъкна и тръгна към тях. Чак когато се приближи - но не достатъчно, за да чуе, - Сам отново проговори.

- Ти не ме пазиш, татко. Аз те пазя.

8.

Когато излязоха от заведението, небето беше сиво. Паркър погледна прогнозата за времето на телефона си. Очакваше се още сняг и метеоролозите съветваха да се избягват ненужните пътувания. Можеше да тръгне още сега, но по всяка вероятност бурята щеше да го хване още преди средата на пътя до Мейн. Щеше да бъде бавно, неприятно и напрегнато шофиране. По-добре беше да пренощува в Бърлингтън и да тръгне рано сутринта, когато пътищата са чисти.