Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 266

— Аш! — възкликнаха и двамата и се втурнаха да го поздравят.

Тялото му се изпълни с топлина, докато се прегръщаха. Най-сетне успя да се освободи от тях, чувствайки се неловко, задето така открито е показал чувствата си. Кимна към чукана, останал от лявата ръка на Барача, който сега беше обвит с кожа:

— Значи зарасна добре, а?

— Аха, достатъчно добре. Но ме сърби, дявол да го вземе.

Да — помисли си Аш и си спомни за Ошьо и липсващия му крак, който той все чешеше, защото в спомените му беше все още от плът и кръв.

Внезапно всички започнаха да говорят един през друг. Аш махна с ръка, за да прекъсне въпросите им.

— Кажете ми — подхвана той, неспособен да се сдържа повече. — Онази урна, която ви дадох, пазите ли я още?

— Разбира се — избоботи Барача. — Дадох я на Алеас да я съхранява.

Алеас отиде и извади урната с праха изпод леглото си. Облекчението, което Аш изпита, беше толкова огромно, че за миг цялото му тяло се разтрепери.

— Ела — каза му Барача. — Трябва да те заведем при останалите!

— Значи си научил какво е станало? — попита го Барача през рамо, докато вървеше отпред.

— От нашия агент в Кхос.

— Изгубихме половината си хора по време на нападението. Когато Ошьо осъзнал, че ситуацията е безнадеждна, той наредил на всички, които могат, да слязат долу в наблюдателницата. Манианците си тръгнали, без дори да разберат, че те са били там.

Аш спря и ботушите му затънаха дълбоко в снега. Дори сега усещаше фини частици пепел в ноздрите си.

— Как е загинал Ошьо?

Барача замълча за момент, преди да се обърне към него.

— Намерихме го при портите, заобиколен от останалите. Там е била последната им позиция, така че другите да могат да стигнат до долу.

— А Кош?

— Отслабнал е още повече. И пие повече от всякога.

— Значи е жив?

— Ела да видиш.

Това беше повече, отколкото Аш можеше да се надява — още една задушна палатка и Кош, който седеше върху леглото и разговаряше с група ученици.

Старият му другар широко отвори уста и след това се втурна към него с блеснали очи.

— Ти си жив — прошепна той на хоншу, след това протегна ръка да опипа Аш, сякаш за да се убеди в съществуването му.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — каза Аш, когато се прегърнаха. — Адски се радвам да видя всички ви.

В най-голямата палатка на лагера, където се бяха събрали останалите рьошуни, цареше шумно вълнение. Дори Виждащият слезе от колибата си, за да се присъедини към тях, и сърдечно поздрави Аш.

Оцелелите бяха общо двайсет и четирима — много от тях бяха ученици или най-младите рьошуни в ордена. По-възрастните бяха бранили вратите, за да им спечелят малко време. Измежду оцелелите Аш видя Стреч от Зелените острови и хитрия Хул, както и двамата братя Неварес, които седяха заедно както винаги.

Разпалиха по-силно огъня в централното огнище, докато вятърът отвън виеше. Намериха алкохол и достатъчно храна, за да празнуват. Изглежда, че запасите им бяха доста прилични. Барача обясни, че са качили припаси от пристанището Чийм, докато чакали завръщането на рьошуните, които все още не са се били прибрали от мисиите си, за да могат да решат какво ще правят по-нататък. Мненията по този въпрос все още бяха противоречиви. По-младите оцелели искаха да обявят кръвно отмъщение срещу Империята на Ман, независимо че правилникът на рьошуните забраняваше подобно нещо. Други като Барача смятаха, че могат да възстановят ордена другаде и да продължат, стига да открият безопасно място за тази цел.