Читать «Земя на славата» онлайн - страница 84

Металните гвоздеи на сандалите му тракаха по камъните, докато се приближаваше към сградата на сената. Двама легионери стояха на пост, съвсем неподвижни въпреки дъжда и вятъра, които ги брулеха. Щом Юлий постави крак на първото стъпало, и двамата извадиха мечовете си и той се намръщи. Бяха млади. По-опитни бойци едва ли щяха да извадят оръжие за такава дреболия.

— По заповед на консул Крас никой не може да влезе, преди сенатът да се събере — каза единият, изпълнен с гордост от важността на задължението си.

— Трябва да видя консулите преди срещата — отвърна Юлий. — Къде са?

Двамата се спогледаха за момент, за да решат дали ще е правилно да му дадат тази информация. Юлий, вече мокър до кости, се ядоса.

— Заповядано ми е да докладвам веднага щом се върна в Рим. Е, върнах се. Къде е командирът ви?

— В сградата на затвора, господарю — отвърна единият легионер, понечи да добави нещо, но спря и прибра меча си. Двамата отново заприличаха на статуи близнаци в дъжда.

Над града вече се бяха събрали черни облаци и вятърът се усилваше и фучеше над празния форум. Юлий устоя на желанието си да изтича на завет и тръгна към затвора, който беше свързан със сената. Беше малка сграда, само с две килии под земята. Осъдените на смърт прекарваха там нощта преди екзекуцията. В града нямаше други затвори — екзекуциите и бичуването предотвратяваха нуждата от построяването им. Самият факт, че Помпей беше в затвора, подсказваше на Юлий какво го очаква и той се подготви да го посрещне, без да трепне.

Други двама от мъжете на Помпей пазеха пред входа на затвора. Когато Юлий се приближи, те му кимнаха, все едно го бяха очаквали, и вдигнаха резетата.

Бронята му беше със знаците на Десети и не му задаваха въпроси, преди да стигне до стъпалата, които водеха надолу към килиите. Тримата мъже там се размърдаха неспокойно, когато им каза кой е, и го заобиколиха, четвърти тръгна надолу по стълбите. Юлий зачака търпеливо. Чу името си някъде отдолу, чу и дрезгавия глас на Помпей. Тримата, които го наблюдаваха, бяха сковани от напрежение. Той се облегна възможно най-спокойно на стената, избърса капките по бронята си и изтръска косата си. Дори успя да се усмихне на Помпей, когато той се качи при тях.

— Да, това е Цезар — потвърди консулът. Погледът му беше твърд.

Тримата мъже пуснаха дръжките на мечовете си и се дръпнаха от пътя на Юлий.

— Има ли все още заплаха за града? — попита Помпей.

— Вече не — отвърна Юлий. — Катилина загина в битката.

Помпей тихо прокле и изръмжа:

— Лошо. Ела долу. Трябва да видиш всичко.

Избърса потта от челото си и Юлий видя по ръката му следа от кръв. Последва го надолу по стълбите; сърцето му биеше от неприятно предчувствие.

Крас беше в килията. Кръвта се беше отцедила от лицето му и под светлината на лампите той изглеждаше като восъчна фигура. Вдигна поглед, когато Юлий влезе, и очите му заблестяха трескаво. Въздухът миришеше на болест. Юлий се опита да не гледа окованите с вериги хора в средата. Бяха четирима и миришеха на прясна кръв — миризма, която познаваше много добре.