Читать «Земя на славата» онлайн - страница 253

Засвириха рогове и редицата нападащи спря точно извън обхвата им. Марвен се намръщи, когато видя един от мъжете да слиза и да тръгва към тях по меката земя. Знаеше кой е още преди да е видял русата коса и златната огърлица, която носеше в боя. Верцингеторикс.

Изпълнен с недоверие, Марвен гледаше как царят се приближава.

— Мирно — заповяда той на хората си, внезапно притеснен, че някой от тях може да хвърли стрела. Кръвта бушуваше в него и той дишаше все по-ускорено, докато царят се приближаваше. Това беше акт на самоубийствена смелост и много от мъжете замърмориха с възхищение, макар да стискаха мечовете, готови да насекат царя на парчета.

Верцингеторикс застана точно пред тях и погледна право в очите на Марвен — бе забелязал чина му по шлема и плаща. Може и да беше само игра на въображение, но да видиш царя тук, толкова близо, с великия си меч в ножницата на бедрото, беше нещо славно.

— Какво искаш? — попита Марвен.

Очите на царя проблеснаха — видя как ръката на Марвен хвана по-здраво дръжката на меча.

— Ще убиеш ли своя цар? — попита Верцингеторикс.

Марвен объркано отпусна ръка. Погледна спокойните очи на мъжа, който се беше изправил толкова смело пред него, и потрепери.

— Няма.

— Тогава ме последвай — каза Верцингеторикс.

Марвен погледна наляво и надясно хората, които командваше, и ги видя да кимат. Погледна отново Верцингеторикс и без да откъсва поглед, бавно падна на едно коляно в калта. Като в някакъв сън усети ръката на царя на рамото си.

— Кой си ти?

Марвен се поколеба. Думите за ранга и единицата му заседнаха на гърлото.

— Аз съм Марвен Ридерин, от нервните — най-после каза той.

— Нервните са с мен. Цяла Галия е с мен. Стани.

Войникът стана. Ръцете му трепереха. През грохота на мислите си чу, че Верцингеторикс отново говори.

— Сега изгорете зърното в каруците.

— Между нас има римляни. Не всички сме от Галия — внезапно каза Марвен.

Светлите очи на царя се обърнаха към него.

— Искаш ли да ги оставим да живеят?

Лицето на войника стана сурово.

— Така ще е справедливо — отвърна той и непочтително вдигна глава.

Верцингеторикс се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ги пусни, нервий. Вземи мечовете и щитовете им и ги пусни да си ходят.

Когато нередовните галски войници тръгнаха след царя си, конниците вдигнаха мечовете си за поздрав и ги приветстваха. Безценните каруци с жито вече горяха.

Когато стигнаха защитения залив на Итий, Юлий видя широките кафяви спирали дим в далечината. Дори въздухът миришеше на битка и той изпита яростен гняв при мисълта за поредното въстание срещу него.

Не беше загубил и минута от плаването — раздаваше заповеди и правеше планове, които трябваше да бъдат осъществени преди зимата да затвори планинските проходи. Изпращането на новини до Рим за второто му нападение над Британия щеше да е надпревара с времето, но той имаше нужда от настроението, което щеше да създаде това по улиците на града. Тази година нямаше да има десятък от сената, точно когато имаше нужда от всяка монета, за да смаже племената, предвождани от Верцингеторикс. Това име беше на устата на всички. Юлий едва си спомняше ядосания младеж, който беше напуснал първата му среща с вождовете преди осем години. Нито един от тях вече не беше млад. Сингето беше станал цар и Юлий знаеше, че не може да го остави жив. И двамата бяха изминали дълъг път от началото, а годините бяха изпълнени с кръв и война.