Читать «Земя на славата» онлайн - страница 235

— Богове, дайте ми силата за още веднъж — прошепна Мадок и Сингето почти изкрещя, когато брат му вдигна нажеженото желязо, и затвори очи в очакване и страх. Цялото му тяло се бе стегнало и всеки път той изпитваше ужас, че няма да има волята да продължи, когато дойдеше неговият ред да избира. Духът определяше победителя в съда на огъня, никога тялото, и Сингето изведнъж осъзна, че никога нямаше да научи това, ако не го беше изпитал.

Метален звън отекна в храма и очите на Сингето се отвориха учудено. Мадок беше хвърлил желязото и го гледаше. Лицето му бе разкривено от болка и напрежение.

— Достатъчно, братче — каза Мадок и едва не припадна.

Сингето го хвана, за да го задържи, и направи гримаса, когато раните му цъфнаха отново.

Жрецът се усмихна. Вече планираше своето допълнение към историята на племето. Единайсет издържани железа! Не можеше да си спомни за повече от девет, а дори и великият Айлпейн беше издържал само седем, за да стане цар преди триста години. Това беше добра поличба и той почувства как мрачното му притеснение се разсейва.

— Единият ще стане цар, а другият ще си тръгне — каза той високо. Пристъпи към Сингето и сложи златната лента на главата му, закачи и огърлицата около изпънатите жили на врата му.

— Не — каза Сингето; гледаше брат си, — Няма да те изгубя след тази нощ, братко. Ще останеш ли да се бием срещу тях заедно? Имам нужда от теб.

Жрецът ужасено ахна.

— Но законът…

Сингето вдигна ръка и го спря, бореше се с болката, която заплашваше да вземе надмощие.

— Имам нужда от теб, Мадок. Ще ме последваш ли?

Брат му се изправи. Лицето му бе разкривено от болка, от раните по гърдите му потече кръв.

— Да, братко, да.

— Тогава да съберем племената.

Юлия спря пред стъпалата на изгорелия сенат и потрепери. Миризмата на дим все още се усещаше във въздуха и беше лесно да си представи как размирниците се събират тук. Строителството на новата сграда вече беше започнало и шумът на тълпата беше придружен от ударите на чукове и виковете на работниците.

Изнервената Клавдия пак замърмори:

— Е, видя щетите и пое риск, който не трябваше да поемаш. Градът не е сигурно място за младо момиче, дори и сега.

Юлия я изгледа гневно.

— Виждаш войниците, нали? Помпей контролира всичко. Така каза Брут. Зает е със срещи и речи. Може би е забравил за мен.

— Говориш глупости, момиче. Да не искаш да виси под прозореца ти като младеж?

— Въпреки това, ако се надява да ме вкара в леглото си, трябва да прояви малко интерес, не смяташ ли?

Клавдия се огледа, за да види дали някой в тълпата не ги слуша.

— Майка ти би се срамувала, че говориш такива срамотии. — И хвана Юлия за ръката.

Момичето направи гримаса и я издърпа; наслаждаваше се на възможността да притесни възрастната жена.

— Стига да не е прекалено стар, за да го намери. Мислиш ли, че може да е?

— Млъкни, момиче, или ще ти изтрия усмивката с шамар — изсъска Клавдия.