Читать «Земя на славата» онлайн - страница 237

Светоний се усмихна криво.

— И двамата бяхме много млади. Довиждане и на двете ви.

— Тръгваш ли си? Нали щяхме да ходим в къщата ти.

— Може би друг път — отвърна той. Очите му светеха от гняв. Юлия направи крачка към него.

— Бъди внимателен, като вървиш, сенаторе. Крадците може да чуят звъна на монетите, които носиш. Аз поне го чух. — Опита се да го каже престорено невинно.

Той почервеня от гняв.

— Предай най-добрите ми пожелания на майка си — каза той и облиза долната си устна. В погледа му имаше нещо гадно.

— Тя почина — отвърна Юлия. Вече съжаляваше, че е подела този разговор.

— О, да, вярно. Ужасно нещастие — каза Светоний, но думите му прозвучаха кухо на фона на усмивката, която не можеше да сдържи. Кимна им отсечено и се отдалечи.

— Май го притеснихме — каза Юлия малко прекалено весело.

— Ти си заплаха за самата себе си — сопна се Клавдия. — Колкото по-скоро станеш съпруга на Помпей, толкова по-добре. Надявам се само той да има достатъчно ум да те бие, когато се налага.

Юлия я прегърна.

— Няма да се осмели. Баща ми ще му смъкне кожата.

Без предупреждение Клавдия й удари шамар и Юлия стъписано се хвана за бузата. Възрастната жена я гледаше строго.

— Животът е по-труден, отколкото си мислиш, момиче. Много по-труден.

Царят на арверните затръшна вратата, за да спре вятъра. По пода се посипа сняг.

Обърна се към мъжете, които се бяха събрали след поканата му. Сред тях бяха представителите на най-древните племена в Галия. Тук бяха сеноните, кадурките, пиктавите, тюроните и много други. Някои от тях бяха васали на Рим, други представляваха само достойни за съжаление останки от властта, която бяха имали някога — армиите им бяха продадени в робство, а стадата им откарани, за да хранят легионите. Морбен беше отказал на предложението му, но другите се бяха обърнали към него, за да ги поведе. Заедно можеха да съберат армия, която да пречупи гръбнака на римското управление, и сега Сингето едва усещаше зимния студ, докато преценяваше хищните им изражения.

— Ще приемете ли заповедите ми? — тихо попита той. Знаеше, че ще се съгласят, иначе нямаше да пропътуват толкова път в студа, за да дойдат при него.

Един по един всеки мъж се изправи, заяви подкрепата си и обеща войниците си. Въпреки че никое племе не обичаше много арверните, годините на война ги бяха направили по-податливи на аргументите му. Защото сами щяха да паднат, но под управлението на един водач, един върховен цар, можеха да отблъснат нашествениците от Галия. Сингето се беше нагърбил с тази роля и от отчаяние те я бяха приели.

— Значи чакате и се подготвяте. Наточете мечовете и оправете броните си. Отделете запаси от зърно и осолявайте част от всеки вол, който колите за племето. Няма да направим грешките от предишните години и да изразходваме силите си в безплодни атаки. Когато се движим, ще бъдем като един, и то само когато римляните са разпръснати и слаби. Ще им дадем да разберат, че няма да им отстъпим Галия. Кажете на бойците си, че ще вървят след върховния цар обединени, както са били преди хиляда години, когато нищо на света не е могло да се изправи срещу нас. Нашата история ни казва, че сме един народ, конници от планините. Нашият език ни показва братството и пътя.