Читать «Земя на славата» онлайн - страница 233

— Трябва ли да тичаме, Регул? — попита Юлий и с мъка си пое дъх.

Центурионът се усмихна сковано. В Ариминум всички отново бяха започнали да се бръснат и лицето му бе зачервено и изпръхнало от вятъра.

— Конете ще капнат да тичат до нас, господарю — отвърна Регул.

Юлий го тупна по гърба и огледа планините. Минаваха през опасно и красиво място. Болезнената белота на високите върхове блестеше на слънцето. Зад тях Брут полагаше огромни усилия да не ги губи от поглед.

Регул забеляза, че Юлий гледа надолу по виещата се пътека, и попита:

— Да се върна ли при него, господарю? Куца все по-лошо.

— Добре. Кажи му, че ще го изпреваря в Галия. Той ще разбере.

Дългите железа в мангалите бяха почервенели. Мадок и Сингето се бяха съблекли до кръста и седяха на пода на храма. Всички родове бяха тук. Жрецът отново и отново проверяваше железата, докато не остана доволен — косъмчетата на дясната му китка се опърлиха, когато прекара ръка над тях.

Най-после се обърна към двамата братя. Мадок беше по-мускулест, като бик, също както баща си навремето. Фигурата на Сингето беше много по-изваяна и по него нямаше и следа от излишна плът. Свещеникът пристъпи напред и се обърна към мълчаливите присъстващи.

— Един цар трябва да притежава сила, но трябва да притежава и решителност. Всички хора изпитват страх, но царят трябва да го победи в решителните моменти. — Спря за момент, предвкусваше думите на ритуала. Навремето неговият учител използваше пръчка при всяка грешка. Тогава го мразеше, но сега използваше същия метод за учениците в храма. Думите бяха важни.

— По правото на кръвта тези мъже избраха съда на огъня. Единият ще получи короната, другият ще бъде прогонен от земята на арверните. Такъв е законът. Мъжът, който ще ни поведе, трябва да има толкова остър ум, колкото е остър мечът му. Той трябва да е както хитър, така и смел. Боговете ни уверяват, че днес пред нас има такъв мъж. Един от двамата тук.

Двамата братя седяха неподвижно, подготвяха се за това, което предстоеше. Свещеникът хвана първото желязо и го извади. Дори тъмният край, който държеше, беше горещ и ръката му се стегна.

— По-старият започва пръв — каза той. Гледаше жълтеникавочервения връх.

Мадок взе желязото и се обърна към Сингето. Очите му блестяха от злоба.

— Да видим кой от нас е благословен — прошепна той.

Сингето не каза нищо. Мадок започна да приближава пръчката все повече и повече до гърдите на брат си. Русите косъмчета започнаха да съскат, вдигна се ужасна воня. После Мадок допря желязото до кожата на брат си и натисна.

Сингето издиша силно. Всеки мускул на тялото му се втвърди от агония, но той не извика. Мадок притискаше желязото, докато то не изстина. После се намръщи и го върна в огъня.

Сингето погледна кафявата резка, която се беше надигнала върху кожата му. От нея сълзеше белезникава течност. Той си пое дълбоко дъх и взе друго желязо. Мадок задиша все по-бързо и по-бързо.

И изръмжа, когато металът го докосна, и посегна към друга пръчка в мангала. Жрецът докосна неодобрително ръката му и той я отпусна и задиша хрипливо.