Читать «Земя на славата» онлайн - страница 212

— Имах, дори тогава. Ако не те бях отпратила, една стара жена в леглото ти щеше да ти омръзне. Не ме прекъсвай, Юлий. Ако не го кажа, може да не мога…

Той зачака. Тя се загледа в полумрака. Едната й ръка стисна здраво тежката завивка, която ги покриваше.

— Когато поискаш син, той не може да е от мен, Юлий. Вече не.

Цезар се поколеба, после попита:

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна и вдигна очи.

— Разбира се, че съм сигурна. Бях сигурна още когато замина от Рим. Може би вече мислиш за деца, които да продължат рода ти. Ще се обърнеш към някое младо момиче с широки бедра, за да ти ги роди, а аз ще бъда захвърлена.

— Имам дъщеря — напомни й той.

— Син, Юлий! Не искаш ли да имаш свои синове, които да те последват? Често си ми говорил за баща си. Никога няма да си доволен само с дъщеря, която не може да стъпи в сградата на сената. Дъщеря, която не може да води легионите ти след теб.

— Затова ли ме изгони? — попита той, най-после разбрал. — Мога да намеря жена от всяко семейство в Рим, която да продължи моята кръв. Нищо между нас няма да се промени.

Сервилия поклати тъжно глава.

— Ще се промени, Юлий. Повярвай ми. Ще ме гледаш виновно заради всеки час, който ще прекарваме заедно. Няма да го понеса.

— Тогава защо си тук? — попита той внезапно разгневен. — Какво се промени, та дойде при мен и отново обърна всичко с главата надолу?

— Нищо не се е променило. Има дни, когато изобщо не мисля за теб, и други, когато си непрекъснато в главата ми. Когато Крас ми каза, че идваш да се срещнете, го придружих. Може би не трябваше. До теб бъдещето ми е ужасно.

— Изобщо не те разбирам, знаеш ли — тихо каза Юлий и докосна лицето й. — Не ме интересуват синовете, Сервилия. Ако дойде време, когато ме заинтересуват, ще се оженя за някоя дъщеря на сенатор. Ако си моя, няма да обичам никоя друга.

Тя затвори очи и при първата светлина на зората той видя сълзи да се стичат по страните й.

— Не трябваше да идвам — прошепна тя. — Трябваше да те оставя сам.

— Бях сам — отвърна той и я прегърна по-силно. — Но вече не съм.

Зимното слънце беше изгряло. Юлий откри Брут в малкия вътрешен двор на къщата — говореше с Крас за разквартируването на центурията от Десети. Бяха довели десет коня от Галия и през нощта ги бяха спънали в двора, завити с тежки чулове, които да ги предпазят от студа. Брут вече беше напълнил торбите им със зърно и беше счупил тънкия лед, покрил ведрата с вода.

— Бих искал да поговорим насаме — каза Юлий.

Крас веднага разбра и ги остави. Брут започна да четка коня си. После попита:

— Е?

— Майка ти е тук — отвърна Юлий.

Брут го погледна. Лицето му се скова, когато проумя значението на думите му.

— За да види мен или за да види теб?

— И двамата, Брут.

— Значи вдигаш ръка срещу майка ми и сега тя отново допълзява в леглото ти, така ли?

Юлий почервеня от гняв.

— Поне веднъж първо помисли, преди да говориш така. Този път няма да понасям гнева ти, кълна се! Още една дума с такъв тон и ще те обеся направо в двора. Сам ще дръпна въжето.

Брут заговори ужасно бавно, сякаш всяка дума с мъка си проправяше път.