Читать «Земя на славата» онлайн - страница 185

— Моят славен Десети! — извика Юлий. — Мои братя! Има ли нещо, което да не можете да постигнете? Ти, Велин, видях те как събаряш трима бойци наведнъж. Ти, Регул, събра центурията, когато горкият Децид падна. Ще му направиш чест, ако носиш неговото перо.

Едно по едно той викаше имената на мъжете, които бяха с него, и възхваляваше оценявайки смелостта им. Не беше пропуснал нищо от битката и мъжете стояха гордо изправени, докато погледът му преминаваше по лицата им. Другите легиони се приближиха, за да го чуят, и той усети гордостта на мъжете си. Повиши глас, за да го чуят възможно най-далече.

— Какво не бихме могли да постигнем след тази битка? — Те приветстваха думите му с викове. — Ние сме синове на Рим и ви казвам, че тази земя ще бъде наша. Всеки мъж, който се е бил за мен, ще има земя и злато, и роби, които да работят за него. Вие ще сте новите нотабили на Рим и ще пиете вино, достатъчно хубаво, за да ви накара да се разплачете. Кълна се в честта си за това пред всички ви. Кълна се като консул. Кълна се като представител на Рим в Галия.

Юлий се наведе към отъпканата земя на речния бряг, мокра от кръвта на суебите, взе шепа пръст и я вдигна пред събралите се мъже.

— Виждате ли тази земя? Кървавата земя, която държа? Казвам, че е ваша. Тя принадлежи на моя град както надбягванията с колесници или пазарите. Вземете я, подръжте я в ръцете си. Можете ли да я усетите?

Гледаше с диво удоволствие как легионерите повториха действието му — и се разсмя. Стисна юмрук и мократа земя заизлиза между пръстите му.

— Може никога да не се прибера вкъщи — прошепна той. — Това е моето време. Това е моят път.

Глава 30

Табик и Александрия се увиха по-плътно в наметалата, за да се предпазят от студа. Вече се приближаваха към заключената работилница. Улиците бяха покрити с лед и всяка крачка бе опасна. Александрия се държеше за ръката на Табик, за да се крепят взаимно. Двамата й охранители както обикновено оглеждаха района.

Спряха, Табик пъхна ключа и изруга, когато той не се превъртя. Навсякъде около тях ранобудни занаятчии бързаха към работилниците си, увити в наметалата си, за да се предпазят от хапещия студ.

— Ключалката е замръзнала — каза Табик, извади ключа и удари с юмрук гравираната брава.

Александрия потърка ръце да ги стопли, но не каза нищо — беше наясно, че не бива да предлага съвети. Табик беше доста раздразнителен, пък и сам беше направил ключалката и ако някой можеше да я отвори, това беше само той. Докато Александрия се мъчеше да не обръща внимание на вятъра, той извади една тънка пинсета, за да почисти леда. Когато не успя, опита с няколко капки масло и притисна бравата с ръце в опит да затопли механизма, като духаше на пръстите си, които залепваха за студения метал.

— Ето че стана — отбеляза той, когато ключалката най-после щракна, отвори вратата и влязоха в тъмната работилница.

Зъбите на Александрия тракаха и ръцете й трепереха. Щеше да мине време, преди да се стопли достатъчно, за да започне някаква прецизна работа. Както обикновено й се прииска Табик да беше наел някой роб, който да идва по-рано и да запалва пещта. Но той не искаше да чуе за това. Никога не беше държал роби и се дразнеше от предложението на Александрия: казваше, че тя най-добре би трябвало да знае защо не е съгласен.