Читать «Земя на славата» онлайн - страница 130

Юлий изръмжа. Кога щеше да свърши това? Сянката на портата беше толкова близо, мамеше го. Той се обърна навъсено и видя няколко мъже да тичат към коня му. Най-отпред беше Херминий, лихварят, и щом го позна, Юлий погледна към портата с истински копнеж.

— Господарю, радвам се, че успях да те стигна. Сигурен съм, че не може да си решил да напуснеш града, без да направиш нещо за заемите си — каза мъжът; беше задъхан от бързане.

— Ела тук — отвърна Юлий и поведе коня си към сянката на портата. Лихварят го последва неразбиращо.

Юлий погледна надолу към него и попита:

— Виждаш ли тази линия, където портата е оставила следа в камъка?

Херминий кимна безизразно и Юлий се усмихна.

— Добре. Тогава мога да ти кажа, че изхарчих и последната медна монета, която можах да заема или изпрося, за да екипирам мъжете си за Галия. Само провизиите и воловете и магаретата, които ги носят, струват цяло състояние. Сол, кожа, желязо, злато за подкупите, коне, копия, седла, палатки, списъкът е безкраен.

— Господарю? Да не би да казваш… — започна Херминий.

— Казвам, че в момента, в който пресека тази линия, дълговете ми ще останат зад мен. Думата ми е честна, Херминий. Ще платя, когато се върна. Но днес няма да получиш и монета от мен.

Херминий се смръщи от безсилен гняв. Погледна сребърните брони на мъжете, които яздеха до Юлий, после въздъхна и се опита да се усмихне.

— Ще очаквам завръщането ти, консуле.

— Естествено, Херминий — отвърна Юлий и наклони глава в ироничен поздрав.

Когато лихварят се отдалечи, Юлий погледна за последен път назад през портата. Проблемите на града вече не бяха негови, поне за известно време.

— Е — каза той на Домиций и Октавиан, — да тръгваме на север.

ЧАСТ ВТОРА

Галия

Глава 22

— Е, защо още си с него? — попита Кабера. Облеченият в сребърна броня воин до рамото му само бегло приличаше на някогашното момче и малцина в лагера биха се осмелили да зададат на Брут подобен въпрос.

Наблюдаваха как Юлий изкачва дъбовите стъпала до стената на стрелците на върха на укреплението, което бяха изградили. Беше прекалено далече, за да се вижда ясно, но въпреки това Брут забелязваше как слънцето се отразява в нагръдника му. Брут погледна настрана, после отправи остър поглед към Кабера, сякаш току-що се беше сетил за присъствието му.

— Погледни го — отвърна той. — Преди по-малко от две години напусна Испания с нищо, а сега е консул с безсрочен мандат от сената. Кой друг би ме довел до това място със собствен легион, който да командвам? Кого другиго бих последвал?

Гласът му беше изпълнен с горчивина. Кабера се боеше за двамата мъже, които познаваше от момчета. Беше чул подробности за раздялата на Юлий със Сервилия, макар че синът й никога не беше споменал за това. Копнееше да попита Брут, дори и само за да прецени щетите, които беше нанесла.

— Той е най-старият ти приятел — отвърна лечителят и Брут сякаш се сви при тези думи.

— А аз съм неговият меч. Когато гледам спокойно това, което е направил, то ме изумява, Кабера. Глупаци ли са онези в Рим, та не виждат амбициите му? Юлий ми каза за договора, който е сключил с тях, но още не мога да повярвам. Чудя се дали Помпей смята, че е спечелил. Той може и да управлява града, но стои като наемател и чака собственика да се завърне вкъщи. Хората го знаят. Видя тълпата, която излезе на Марсово поле, за да ни изпрати. Помпей е глупак, ако мисли, че Юлий може да е доволен с нещо по-малко от корона.