Читать «Земя на славата» онлайн - страница 132

Юлий стоеше на върха на укреплението и гледаше бързите води на Рона — на места се пенеха в бяло. От другата страна на широката река хоризонтът беше изпълнен с хора — мъже, жени и деца. Някои седяха, потопили крака във водата, докато се наслаждаваха на безгрижния следобед. Децата и старците бяха облечени в прости роби, пристегнати с колани или връв. Имаше хора с руси и червени коси, но повечето бяха кестеняви. Водеха волове и магарета, които носеха огромни количества храна и оборудване, необходимо за поддръжката на такава армия по време на поход. Юлий разбираше трудностите им — знаеше какво му струва да изхранва собствените си легиони. С толкова гладни стомаси просто не можеха да останат за дълго на едно място и всяко живо същество в земите, през които минаваха, биваше унищожено. След себе си хелветите оставяха само бедност.

Няколко войници с тъмни кожени брони заразбутваха тълпата, за да се приближат до реката. Един дори извади оръжие и го размаха, за да разчисти пък за лодката, която носеха след тях. Чуваше се някаква мелодия, но музикантите бяха скрити от поглед сред тълпата.

Хелветите запяха ритмично и спуснаха лодката във водата, гребците се настаниха на местата си. Дори с по трима мъже от всяка страна, пак трябваха сериозни усилия, та лодката да се пребори с течението, което я отнасяше надолу. Идеята, че през тая вода може да последва нашествие, беше налудничава, и затова сред римляните нямаше никакво напрежение.

Нямаше как да се определи дори приблизително колко центурии са. Юлий беше чул, че хелветите подпалили земите си, преди да поемат на юг, и не се съмняваше в това. Всеки от огромното племе беше изоставил дома си и ако не бъдеха спрени, пътят им преминаваше право през тясната римска провинция в полите на Алпите.

— Никога не съм виждал подобно преселение — каза Юлий почти на себе си.

Римският офицер, който стоеше до него, го погледна. Той беше приветствал легионите, които Юлий беше довел, особено ветераните от Десети. Някои от търговските постове бяха изразили недоволство от промяната във властта, която беше дошла с Цезар, но за други това беше внезапно освежаване с енергия на техния стар град и те го посрещнаха с радост и нова увереност в сделките си. Повече нямаше да им се налага да понасят пренебрежението на галските търговци и да знаят, че ги търпят, но без да ги приемат. Само с един легион постът беше незначителен за Рим, а ако не беше търговията с вино, провинцията можеше напълно да бъде изоставена. Така че онези, които все още мечтаеха за повишение и кариера, приветстваха Цезар с отворени обятия — но никой повече от командира им, Марк Антоний.

Когато Юлий му представи заповедите от сената, той не можа да скрие усмивката си.

— Поне ще видим малко оживление — каза той на новодошлия. — Написах толкова много писма, че вече бях започнал да губя надежда

Юлий се беше приготвил за страх или дори заплаха за неподчинение. Беше пристигнал в римския град с лице като буреносен облак, за да наложи волята си, но при този отговор напрежението му се разсея и той се разсмя на глас на искреното удоволствие на Марк Антоний. Прецениха се един друг и забелязаха прилика помежду си. Юлий беше изслушал с възхищение обобщението на Марк Антоний за региона и за нелекото временно примирие с местните племена. Марк Антоний не скри нищо от проблемите, пред които бяха изправени, но говореше с дълбоко разбиране на нещата и Юлий веднага го включи в съвета си.