Читать «Зелени години» онлайн - страница 22

— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.

— Ти трябва да знаеш това, Робърт. — И тя оправи завивките. — Та той не може да окаже добро влияние върху едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.

Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: „Рано пиле рано пее, здраве, богатство и ум вещае“ и отиде да се съблече.

Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник, внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.

На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си — изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.

Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат… но никога не успях да реша тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.

— Робърт, обърни се към стената.

Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно, тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.

Пета глава

Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците на вълшебната флейта.