Читать «Зелени години» онлайн - страница 2

Най-после, на половината път по Драмбък роуд, спряхме пред висока къща-близнак, построена от сив пясъчник. На прозорците висяха жълти дантелени пердета, а над вратата надпис: „Луамънд вю“. Това беше най-незабележимата къща на тихата улица — само около вратите и прозорците имаше зидан камък и малко неугледния й вид се компенсираше от предната градинка, изумително пламтяща от жълти хризантеми.

— Ето че дойдохме, Робърт — мисис Леки се обърна към мен със същия загрижен и радушен тон, подсилен от чувството, че вече сме пристигнали. — В ясен ден се открива красив изглед към Бен. Хубаво е при нас, пък е и близо до Драмбък. Ливънфорд е стар, задимен град, но има чудесни околности. Избърши си очите, така, милото ми дете, сега влизай.

Хвърляйки бисквити на чайките, бях загубил носната си кърпа. Послушно свих покрай къщата, сърцето ми отново силно туптеше от страх пред неизвестното. В ушите ми още звучаха майчинските, но не на място изречени думи на дъблинската ни съседка мисис Чапмън, когато ме целуваше за сбогом онази сутрин на Уинтънското пристанище, преди да ме предаде на мама: „Горкичкият, какво ли ще стане с теб?“

Мама се спря пред вратата на задния двор; един младеж на около деветнадесет години работеше, коленичил над току-що прекопана леха. Щом се приближихме, той се надигна без да изпуска лопатата от ръцете си. Имаше съсредоточен и флегматичен вид и това чувство се подсилваше от бледото му лице, гъстата черна коса и големите дебели очила, които подчертаваха късогледите му очи.

— Пак с тая работа, Мърдок! — възкликна мама с нежен упрек. После, като ме поведе напред, каза: — Това е Робърт.

Мърдок продължи да ме гледа безизразно, застанал като в рамка сред грижливо подрязаните зелени площи с железни пръти по ъглите, на които бяха прикрепени телове за простиране — от едната страна леха от ревен, а от другата — алпинеум от шуплеста сива лава с разстлана по него пепел против голите охлюви. Накрая с голяма тържественост той рече:

— Да, да! Значи това е той. Най-после.

Мама кимна, тревога и тъга отново докоснаха очите й. След миг, почти с театрален жест, Мърдок ми подаде голямата си, изпоцапана и лепкава от пръстта ръка.

— Радвам се да се запозная с теб, Робърт. Можеш да разчиташ на мен — и сериозен обърна големите лещи на очилата си към мама. — Ето, тези димитровчета ми дадоха от разсадника, мамо. Нищо не ми взеха за тях.

— Добре, скъпи — каза тя и се обърна, — само гледай да се измиеш преди да си е дошъл татко. Знаеш как ще се ядоса, ако те завари така.

— Вече свършвам. Идвам след минутка. — Готвейки се отново да коленичи, Мърдок продължи да успокоява мама, докато тя ме въведе през вратата. — Сложих да се варят картофи, мамо.

През помещението за миене на съдове минахме към кухнята, подредена като всекидневна с неудобни гравирани мебели от махагон и лъскави тапети на кубчета, в които се отразяваше бясното кънтене на часовника с махало. Мама ми каза да седна и да си почина, а тя махна дългите игли от шапката си и ги задържа в уста докато нагъне воала. После го забоде към шапката, а нея заедно с палтото закачи в нишата зад завесата, облече синия пеньоар, който висеше зад вратата, и започна с по-голяма увереност да снове напред-назад по изтъркания кафяв линолеум, от време на време ми отправяше нежни, окуражителни погледи, а аз седях неподвижен и притихнал на края на покрития с росер стол до печката в тази чужда къща.