Читать «Зелени години» онлайн - страница 176

Погледнах я учуден и объркан.

— Рийд ли? Да замине?

Тя наведе очи и започна да върти един стрък иглика в ръката си.

— Кандидатира се за едно място в Англия, някакво училище до Хоршам, в Съсекс. Твърде дълго остана в Академичното. Училището е малко, но работи със съвременни методи и там той ще има повече възможности.

— Искаш да кажеш, че Рийд вече е назначен там? — възкликнах аз.

— М-м, да… Мисля, че в същност въпросът е решен. Възнамеряваше да ти го каже тази вечер.

Стана ми студено. Макар и от време на време Рийд да ми е загатвал за такова нещо, това за мен бе внезапен и неочакван удар. И защо го е уредил и решил без да ми каже нито дума? Може би не е искал да ми стане болно. И все пак обзе ме нещастното чувство на отритнат. Преди да успея да дам израз на мислите си, Алисън продължи тихо, отбягвайки погледа ми, като ту почервеняваше, ту пребледняваше.

— Знам как си огорчен от заминаването на мистър Рийд. Ужасно е човек да загуби приятелите си. Макар и, разбира се, хората да могат да поддържат връзка помежду си и след раздялата.

Странна тишина.

— В същност, Роби… — изведнъж Алисън вдигна глава, — ние с мама също заминаваме.

Трябва да съм пребледнял, устните ми едва изрекоха думата:

— Къде?

Накланяйки се към мен, тя заговори бързо и сериозно.

— Главното са заниманията ми. Знаеш, че мама гледа на тях като на нещо много важно и трябва да се водят от специалист. Мис Крамб не може повече нищо да ме научи. В Уинтън няма никой друг много по-добър от нея. Решено е да отида в Кралската музикална консерватория в Лондон.

— В Лондон? — това бе на другия край на света и близо, много близо до Съсекс.

Сега Алисън не можеше да скрие червенината си, беше ужасно, почти до болка смутена.

— Толкова си умен, а си страшно сляп за това, което става. Всички знаят, само ти не знаеш. Мама и мистър Рийд ще се женят.

Вцепенен, не намирах какво да кажа. Разбира се, трябваше да призная, че мисис Кийт е все още привлекателна жена, че двамата с Рийд имат еднакви вкусове и интереси. Но вместо да се зарадвам, аз се ужасих.

Продължително мълчание.

Накрая казах, чувствувайки се много зле:

— Ако заминеш, вече никого няма да имам.

— Не отивам завинаги — гласът й звучеше меко, изпълнен с доброта и обич. — Знаеш, че трябва да мисля за пеенето. Но не е настъпил краят на света, Роби. И не прави преждевременни изводи — запомни, утрото е по-мъдро от вечерта.

Опечален и самотен аз гледах втренчено напред, слънцето започна да се плъзга зад планините, от парахода на пристана долетяха три резки изсвирвания — предупреждение, че скоро ще отпътува.

— Трябва да бързаме! — възкликна Алисън. — Тръгват съвсем скоро.

Неочаквано тя ми се усмихна нерешително, почти с молба, и протегна ръка да ми помогне да се изправя. Докато бързахме надолу към кораба, имах странното чувство, че въпреки цялата й твърдост, неувереност, същата като моята, владееше и нея. Параходът отново изсвири, продължително като сирената на завода. Празникът ми свърши. Изведнъж със замряло сърце аз се видях сам и изгубен. Бъдещето се издигаше пред мен подобно на стена.