Читать «Зелени години» онлайн - страница 175

Радост и ужас, така добре познати ми чувства, отново ме обхванаха.

— Така не ти е удобно, Алисън — преглътнах с пресъхнало гърло, приближих се до нея и поставих ръката си под главата й.

Тя не се възпротиви, остана отпусната и спокойна, очите й още притворени, а устните леко усмихнати. След миг прошепна:

— Имаш много шумно сърце, Роби. Отдалече се чува как тупти.

Какво начало за един хубав разговор! Но защо не го проведох? И защо, о, защо не я сграбчих здраво в прегръдките си? Уви, това бе трагедията на невинната ми напрегнатост! Бях много наивен и недодялан. Освен това, щастието ми беше толкова голямо, че не смеех да мръдна. Езикът ми се върза, задавен от вълнение, аз продължавах да подкрепям главата й с буза съвсем близо до нейната, чувствувах лекото повдигане и спускане на гърдите й, когато дишаше и тогава лакираният й колан слабо скърцаше. Слънцето щедро ни заливаше с топлината си, нагряваше грубия плат на полата й, той издаваше миризмата на вълнена материя и се смесваше с аромата на мащерка. Въздухът беше мек, отпускащ и от гората долу долиташе дразнещото ехо на кукувица.

Накрая възторгът ме принуди да прошепна:

— Това имах предвид оная вечер, Алисън. Ти и аз, заедно, ето така. И винаги.

— А какво щеше да стане ако валеше?

— Какво значение има дъждът — отговорих аз пламенно, — щом ние…

Прекъснах думите си. Алисън отвори очи и ме загледа предизвикателно отстрани. Пауза. После с решителен вид тя се изправи и седна.

— Роби! Искам да поговорим сериозно. Безпокоя се за теб. Мистър Рийд също.

Значи съм бил прав тази сутрин на гарата. Макар да се натъжих, когато тя се отдръпна, чувствувах се горд, че е загрижена за мен.

— На първо място — продължи тя намръщена, — ние мислим, че страшно, страшно прахосваш силите си, като си се забил така в тоя завод. Съвсем забрави биологията. Знаеш ли, че от Карузо са искали да направят инженер? Но се е измъкнал.

— Мила моя Алисън — вдигнах рамене с изкуствено безразличие. — Имам си чудесна работа.

Тя мълчеше, вперила поглед напред. А може би малко попрекалих с героичната си поза, за да й покажа колко съм доволен? Погледнах скришом профила й.

— Разбира се, признавам, страшно съм уморен… понякога сякаш с длето дълбаят главата ми. Пък и… кашлицата ми.

Тя се обърна към мен с израз, който ме смути. Поклати глава.

— Роби, скъпи… ти си ужасно момче.

Какво съм казал? Вълна на отчаяние изпълни гърдите ми. Защо се отнасяше към мен с такава укорителна добрина? В топлия въздух се чувствуваше чистият шепот на потока. Сърцето ми лудо биеше, а сега се сви.

— Обидих ли те?

— Не, не, разбира се — тя захапа устни, борейки се с чувствата си. — Ти просто ме накара да разбера колко различни сме ние с теб. Аз съм толкова практична, може би твърде много, а ти си и винаги ще си останеш в облаците. Един господ знае какво ще стане с теб, когато мистър Рийд замине от Ливънфорд.