Читать «Затворникът и Шестопръстият» онлайн - страница 7

— От нас? Не разбирам. Къде си чул това?

— Сам го съчиних. Нима тук можеш да чуеш нещо такова? — каза Затворникът с неочаквана мъка в гласа.

— Нали каза, че това е древна легенда.

— Правилно. Просто я съчиних като древна легенда.

— Как така? Защо?

— Разбираш ли, един древен мъдрец, може да се каже — пророк (този път Шестопръстият се досети за кого става дума), е казал, че не е толкова важно какво точно е казано, колкото от кого то е казано. Част от смисъла на онова, което исках да изразя, се заключава в това, че моите думи са представени като древна легенда. Впрочем ти едва ли ще разбереш…

Затворникът погледна към небето и се прекъсна:

— Време е. Трябва да вървим.

— Къде?

— В социума.

Шестопръстият ококори очи.

— Че нали щяхме да се прехвърляме през Стената на Света. За какво ни е социумът?

— Искаш ли да знаеш какво е това социум? — попита Затворникът. — Това е именно приспособление за прехвърляне през Стената на Света.

3

Независимо от пълното отсъствие в пустинята на предмети, зад които можеше да се скрие, Шестопръстият кой знае защо вървеше прокрадвайки се, и колкото повече се приближаваше до социума, толкова по-престъпна ставаше походката му. Постепенно огромната тълпа, наподобяваща отдалеч исполинско мърдащо същество, се разпадна на отделни тела, и дори можеха да се разгледат учудените гримаси на онези, които забелязаха приближаващите се.

— Най-важното — шепнешком повтаряше Затворникът последната инструкция, — дръж се по-нагло. Но не прекалено нагло. Непременно трябва да ги ядосаме — но не до такава степен, че да ни разкъсат на парчета. Накратко, през цялото време гледай какво правя аз.

— Шестопръстият се довлече! — весело извика някой отпред. — Здравей, гадино! Ей, Шестопръсти, кой е този с тебе?

Този безсмислен вик неочаквано — и съвършено неясно защо — предизвика у Шестопръстия цяла вълна от носталгични спомени за детството. Затворникът, който вървеше малко по-назад, сякаш почувства това и побутна Шестопръстия по гърба.

На самата граница на социума не беше гъсто — тук живееха предимно сакати и съзерцатели, не обичащи теснотата, — и не бе трудно да ги заобикалят. Но колкото по-далеч отиваха, толкова по-плътна ставаше тълпата, и много скоро Затворникът и Шестопръстият се озоваха в непоносима теснота. Все още можеха да се движат напред, но само ругаейки се със стоящите около тях. А когато над главите на онези, които бяха отпред, се показа леко тресящият се покрив на хранилката-поилка, вече не можеше да направят нито крачка напред.

— Винаги съм се чудел — тихо каза на Шестопръстия Затворникът, — колко мъдро е устроено всичко тук. Тези, които стоят близо до хранилката- поилка, са щастливи главно защото през цялото време помнят за желаещите да попаднат на тяхното място. А онези, които цял живот чакат между стоящите отпред да се появи празнина, са щастливи, защото имат на какво да се надяват в живота. И това, значи, е хармония и единство.