Читать «Затворникът и Шестопръстият» онлайн - страница 2

— Ти какво? — с известна уплаха попита Шестопръстият, когато Затворникът, дишайки тежко, се върна.

— Това е жест — отвърна Затворникът. — Форма на изкуството. Четеш стихотворение и извършваш съответното му действие.

— А ти какво стихотворение прочете сега?

— Ето това — каза Затворникът.

Понякога тъгувам, гледайки онези, които напуснах. Понякога се смея, и тогава между нас се издига жълта мъгла.

— Че какво стихотворение е това — каза Шестопръстият. — Аз, слава Богу, знам всички стихове. Е, не наизуст, разбира се, но всичките двайсет и пет съм ги чувал. Такова няма, сигурен съм.

Затворникът го погледна с недоумение, но после очевидно разбра.

— А ти поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи някое.

— Ей сега. Близнаци… Близнаци… Е, накратко, ние там говорим едно, а подразбираме друго. А после пак говорим едно, а подразбираме друго, но сякаш наопаки. Получава се много красиво. В края на краищата вдигаме очи към стената, а там…

— Достатъчно — каза Затворникът.

Настъпи мълчание.

— Слушай, а теб също ли са те прогонили? — наруши го Шестопръстият.

— Не. Аз ги прогоних всичките.

— Нима става и така?

— Всичко става — каза Затворникът, погледна един от небесните обекти и добави с тон на преход от празни приказки към сериозен разговор: — Скоро ще се стъмни.

— Остави, — каза Шестопръстият, — никой не знае кога се стъмва.

— Аз пък зная. Ако искаш да спиш спокойно — прави като мен. — И Затворникът се зае да загребва купчини от търкалящия се под краката му боклук, стърготини и късчета торф. Постепенно се оформи заграждаща неголямо пространство стена, достатъчно висока, с неговия ръст. Затворникът се отдалечи от завършеното съоръжение, погледна го с любов и каза: — Ето. Аз го наричам убежище на душата.

— Защо? — попита Шестопръстият.

— Така. Звучи красиво. Ти ще строиш ли за себе си?

Шестопръстият почна да рие. Не се получаваше нищо — стената се срутваше. Наистина той не се и стараеше особено, тъй като ни най-малко не повярва на Затворника относно настъпването на тъмнината, — и когато небесните огньове трепнаха и започнаха бавно да гаснат, а откъм социума се понесе приличаща на шум на вятър в слама всенародна въздишка на ужас, в сърцето му възникнаха едновременно две силни чувства: обикновен страх от настъпващата тъмнина и непознатото дотогава преклонение пред някого, който знае за света повече от него.

— Така да бъде — каза Затворникът, — скачай вътре. Аз ще си построя ново.

— Аз не умея да скачам — тихо отвърна Шестопръстият.

— Тогава привет — каза Затворникът и изведнъж се оттласна с всички сили от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което цялото съоръжение се срути върху него, покривайки го с равномерен слой стърготини и торф. Образувалото се хълмче известно време помръдваше, после в стената му се появи малко отверстие — Шестопръстият успя да види зад него блестящото око на Затворника — и настъпи окончателна тъмнина.

Разбира се, откакто се помнеше, Шестопръстият знаеше всичко необходимо за нощта. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „По-добре да мислим за полезни неща“ — смятаха други, и те бяха мнозинство. Изобщо имаше много оттенъци на мненията, но с всички се случваше едно и също: когато без всякакви видими причини светлината угасваше, след кратка и безнадеждна борба с треската на страха всички изпадаха във вцепенение, а като дойдеха на себе си (когато светилата отново се запалваха), помнеха много малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, а сега — навярно понеже страхът от настъпилата тъмнина се наложи върху равния му по сила страх от самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Ето вече стихна далечният народен стон, а той още седеше наежен до хълмчето и тихо плачеше. Наоколо не се виждаше нищо и когато в тъмнината се раздаде гласът на Затворника, Шестопръстият от уплаха едва не се насра.