Читать «Застрахователи» онлайн - страница 19

— Алекс!

За миг не успя да я познае. Елегантният костюм и бижута бяха заменени с дънки и стар сив блузон. Обикновено внимателно фризираната коса на Лиз беше мазна и чорлава. Лицето й изглеждаше уморено, очите й бяха подпухнали.

— Боже мой, Лиз…

Лиз подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Съжалявам, не съм… — Тя отстъпи от прага. Беше само по чорапи. — Днес нещо не съм във форма.

— Какво има, скъпа? Добре ли си?

Лиз кимна и въведе Алекс в сумрачното антре. До стълбището имаше детски велосипед, едно от трите му колела липсваше.

— Да. Само ме наболява главата.

— Да не е грип?

— „Гленфидих“. — Тя измъчено се усмихна. — Винаги съм си падала по хубавото уиски. В момента правя кафе.

Алекс я последва в апартамента, като се опитваше да не проявява удивлението си. Вътре цареше пълен хаос. Масичката бе избутана до телевизора и в средата на стаята лежаха три големи чанти и метално куфарче. Чантите бяха отворени и по пода се въргаляха дрехи.

— Извинявай за… — Тя безпомощно махна с ръка. — Не бях… С мляко, но без захар, нали?

Лиз изчезна в кухненския бокс. Алекс седна на ръба на дивана, прекалено смаяна, за да отговори. Приятелката й премълчаваше нещо. Струваше й се необичайно, че е възнамерявала да се мести, без да й спомене за това.

— Пренасяш ли се?

Лиз горчиво се засмя. В очите й вече блестяха сълзи. Бе в ужасно състояние и всеки момент можеше да изгуби самообладание.

— Не зная какво ще правя — отвърна тя. — Не искам да правя нищо. Изглежда ми толкова… Съжалявам, Алекс, исках да ти обясня всичко и… и да се сбогувам. Но не можех. Майкъл ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, особено на човек от фирмата.

Алекс отново погледна хаоса от дрехи и внезапно осъзна, че сред полите и роклите има мъжки вещи.

— Не разбирам.

Лиз, която се канеше да налее кафето, замръзна и сведе очи към отпуснатата си върху дръжката на каничката ръка, сякаш изведнъж е забравила как се прави това.

— Откога продължава? — попита Алекс.

— Кое?

— Връзката ти с Майкъл.

Тя подсмръкна.

— През февруари щеше да стане година и половина. Спомняш ли си? Бях в отдела само от няколко седмици — тъкмо се бях преместила от „Искове“. Най-щастливите осемнайсет месеца в живота ми. — Лиз вдигна поглед към нея. — Обичах го, Алекс.

После се разрида и раменете й се разтърсиха. Алекс се изправи, прегърна я и я притисна към себе си.

— Не мога да кажа на никого — през сълзи промълви Лиз. — Това е най-ужасното. Не мога да споделя с никого. Всички ще приказват колко всеотдаен и любящ съпруг е бил. И ще утешават оная кучка жена му, дето никога не го е обичала — никога, през целия им брак. А аз трябва да седя тук и да се преструвам, че нищо не се е случило, че това не ме засяга. Но аз съм онази, която скърби, Алекс. Аз съм онази, която го обичаше. На никой друг не му пукаше за него, на никой.