Читать «Залата на огледалата» онлайн

Фредрик Браун

Залата на огледалата

Само за миг си помисляш, че това е временна слепота — този неочакван мрак, появил се в яркия следобед.

Това трябва да е слепота, смяташ ти, нима толкова скоро може да изчезне светлината и да те остави в пълна тъмнина?

След това изопнатите нерви на тялото ти съобщават, че стоиш прав, докато само преди секунда беше почти полегнал удобно в меко кресло. В двора на един приятел от Бевърли Хилс. Говореше за Барбара, твоята годеница. Барбара беше по бански — красива, със златист тен. Ти също беше по бански, сега вече не ги чувстваш на себе си. Докосваш с ръка бедрата си. Гол си. И стоиш прав.

Какво се е случило с теб, то е нещо повече от неочаквана смяна на светлината с мрак или от неочаквана слепота.

Протягаш напред ръка, опипваш пред себе си. Докосваш гладка повърхност, стена. Протягаш и двете си ръце встрани и всяка достига до ъгъл. Обръщаш се бавно. Още една стена, трета, четвърта. Намираш се в килер, квадратен, около четири фута. Ръката ти напипва дръжката на врата. Завърташ я и отваряш вратата. Тук има светлина. Вратата е към осветена стая. Стая, която никога преди това не си виждал.

Не е голяма, но е чудесно мебелирана, макар че мебелировката ти изглежда странна. Предпазливо отваряш вратата и пристъпяш внимателно. В стаята няма никой.

Обръщаш се назад и поглеждаш към килера, който сега е осветен от стаята. Не е дори килер; формата му не се е променила, в него няма абсолютно нищо — нито закачалка, нито полица, нито шкаф. Празен, с размери четири на четири фута.

Затваряш вратата и оглеждаш стаята. Има втора врата, но затворена. Няма прозорци. Мебели. Някои от тях сякаш са ти познати. Много удобно бюро. Другото очевидно е стол — също удобен. Има и маса, но с няколко плота вместо с един. И легло или кушетка. Нещо блестящо, метнато на леглото, вземаш го. Дреха.

Ти си гол, затова я обличаш. Под леглото (или кушетката) има чехли, обуваш ги. По мярка са ти, чувстваш топлината им — сякаш винаги са били твои.

Вече си облечен. Поглеждаш към вратата, другата, не на килера (килера?), от който дойде. Отиваш до вратата и преди да си натиснал дръжката, виждаш на нея малко листче с напечатан на машина текст. Четеш: „Тази врата има заключалка на времето и ще се отвори след час. По причини, които скоро ще разбереш, по-добре не напускай стаята преди това. На бюрото има писмо за теб. Моля те, прочети го.“

Не е подписано. Поглеждаш към бюрото — на него има плик.

Но ти не отиваш да вземеш плика и да прочетеш писмото в него.

Защо? Защото си изплашен.

Оглеждаш другите предмети в стаята. Светлината няма източник. Сякаш идва от никъде. Не е пряка светлина — таванът и стените не я отразяват. Там, откъдето дойде, стените не бяха осветени така. Но какво означава там, откъдето дойде?

Затваряш си очите. Казваш си: Аз съм Норман Хестингс. Професор по математика в университета на Южна Калифорния. На 25 години съм. Сега е 1954 година.

Отваряш очи и отново поглеждаш.

Такива мебели в Лос Анжелис (или където и да било другаде) през 1954 година нямаше. А онова нещо горе в ъгъла изобщо не можеш да отгатнеш какво е. Може би по същия начин щеше да гледа дядо ти, ако някой на младини му бе показал телевизор.