Читать «Заклеващия» онлайн - страница 5

— Няма да стане — изпя Брианлия в ритъма на скептичността, като опря ръце на барабана пред себе си. — Те просто не могат и да си представят какво е да живееш. Те са само собственост, която други купуват и продават.

Ешонаи не знаеше какво да мисли за тази идея. Роби? Клейд, единият от Петимата, бе отишъл при робовладелците в Колинар и бе купил един човек, за да провери дали наистина е възможно. Дори не беше купил парш; имало беше и един алет за продан. Паршите явно бяха скъпи и се считаха за висококачествена стока. Обясниха това на слушачите, сякаш очакваха това да ги накара да се почувстват горди.

Тя си затананика любопитно и кимна настрани, вдигнала поглед към останалите. Гитгет се усмихна, запя в ритъма на мира и ѝ махна с ръка да тръгва. Останалите вече бяха свикнали с навика ѝ да се запилява нанякъде посред работа. Не беше като да е ненадеждна… Е, може и да беше така, но поне можеше да се разчита, че тя ще бъде такава.

Независимо от това, така или иначе скоро щяха да я очакват на празненството на краля; тя беше един от слушачите, които бяха усвоили монотонния човешки език най-добре. Удаваше ѝ се естествено, което беше предимство — така си беше спечелила мястото в това пътешествие, — но и проблем. Способността ѝ да говори човешки език я правеше важна, а на важните не можеше да се позволи да изчезват, за да проучват далечни страни.

Излезе от товарния отсек и пое нагоре по стълбището към същинския дворец, като се опитваше да погълне с поглед изкусните украси, изяществото, същинското чудо, което представляваше тази сграда. Красива и ужасна. Хора, които други купуваха и продаваха, поддържаха всичко чисто, но това ли беше предпоставката, която даваше на човеците възможността да създават такива велики произведения като издълбаните в колоните статуи или шарките, с които беше инкрустиран мраморният под?

Подминаваше войници, облекли металните си черупки. Самата Ешонаи не носеше броня в момента; бе приела своята работна, а не бойна форма, тъй като харесваше лекотата ѝ.

Човеците нямаха избор. Не бяха загубили останалите си форми, както тя бе предположила в първия момент; те имаха само една. Винаги съчетали любовната, работната и бойната си форма в едно. Чувствата им си личаха по изражението на лицата им много повече, отколкото у слушачите. О, сънародниците на Ешонаи наистина се усмихваха, смееха се, плачеха. Но не като тези алети.

Долното ниво на двореца се състоеше от множество коридори и галерии, осветени от блещукащата светлина на внимателно обработени скъпоценни камъни. Високо над главата ѝ висяха полилеи — счупени слънца, които хвърляха лъчите си навсякъде. Може би простият изглед на човешките тела — обикновената кожа, оцветена в различни оттенъци на бежовото — бе поредната причина, поради която те се стремяха да украсяват всичко — от дрехите си до колоните, покрай които вървеше в момента.

„Бихме ли могли да създадем нещо подобно?“, запита се тя, като пееше възхитено. „Ако успеехме да приемем форма, подходяща за създаване на изкуство?“

Горните етажи на двореца приличаха на тунели. Тесни каменни коридори, зали като бункери, издълбани направо в някой планински склон. Ешонаи продължи да върви към банкетната зала, за да провери дали нямат нужда от нея, но току спираше, за да надзърта в стаите. Бяха ѝ казали, че може да обикаля свободно, ако пожелае — че дворецът е на нейно разположение, като се изключат онези негови помещения, пред които пазеха стражи.