Читать «Задушница» онлайн - страница 4

Стоилка смръкна още веднаж от палурчето и го подаде на Станчо. Той го пое, без да я погледне, и се замисли.

Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окитените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи. Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание, немощяло под товара на годините си, безутешно плачеше. През гробищата по нанадолнището премина, подпирайки се на грамадната си дряновица, Богдан просякът, усукан в дрипн като валмо. В срещната кръчма тъжовно пропище гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна. След нея се вдигна, пак тъй кратък, весел пиянски вик, и също замлъкна.

Стоилка и Станчо се погледнаха.

— Кои ли се веселят? — попита унесена в тъгата си Стоилка.

— Сиромашта — отговори Станчо. — Пият…

Какво мислиш, Станчо?

— Мисля?… Вятър работа. Предумват ме да се оженя.

— Е, па ожени се.

— Добре, ама знам ли? Най-напред, коя ще ме вземе мене, с четири деца? Па и стар съм вече, грозен…

Станчо избриса увисналите си мустаци, опъна мишите им опашки и се прокашля.

— Ти не си стар, току … Па не сн и много грозен, макар че си сух и чер утеши го Стоилка. — Ти си мъж и твоята работа е лесна. Стига да речеш куку, що има една реч, и десет ще ти откукат, ами ние — ние, женска страна дето сме!

— Това жените, да ви кажа, много сте издирвачки, та човек не смее и да…

Станчо смръкна от палурчето и го подаде на Стоилка. Тя го пое и се усмихна. А големите и зъби това и чакаха — да се лъснат.

— Знаеш ли що, Станчо, мен хората много пъти са ми думали за тебе. Къде ти, думам им аз, ще ме вземе Станчо. Той се е научил на хубави. Я Божана, викам, каква беше гиздава…

— Вярно е това, Божана беше хубава. Какви очи имаше тя!

Цял рояк спомени от минали млади години нахлу в Станчовата глава и задуши думите му. Той въздъхна, наведе се, плюна и замълча.

— Викат ми — Станчо е добър, с него ще си живееш като царица — подкачи пак Стоилка.

— То и мен, ако питаш, ми думаха за тебе…

— Пък ти не си дал и да се издума — прекъсна го Стоилка и му шавна с раменете си като момиче.

— Е, та знам ли какво ще кажеш ти? Та и тъщата като забърбори — Стоилка такава, вика, Стоилка онакава. И насъне да ти дойде, вика, ти пак да я разпъдиш. Тя е, дума, каталеткиня. Ще ти народи дечурлига. Какво ще ги правиш?

— У, ка я не е грях бре, Станчо?

— Нали я знаеш каква е зла и проклета? Божана на нея беше се метнала.

Стоилка въздъхна. Тя седеше на камъните свита одве, с мушнати в пазухите на кожухчето си ръце, префуняла от студ и се срамуваше да погледне Станчо в очите. Стана и мъчно от думите на неговата тъща.

— Знаеш ли що — поде пак Станчо, — да те поискам, взела ли би ме?

Стоилка шавна с тялото си и не отговори.

— Да съберем неволите си и децата си, па, боже помози — окуражи се да каже Станчо. — Ето, година и половина съм самичък. Защо, мисля си аз, като гледам света, че си светува. А? Какво ще кажеш?