Читать «Задушница» онлайн

Елин Пелин

Елин Пелин

Задушница

Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жьлти листа на оголелите тополи, които стърчат край старата черквица, печални и тъжни като вдовици. Разградените стари гробища пред черквата са пълни с жени, които безразборно щурат нагоре-надолу, печални и сериозни. Тоя ден е посветен на душите и всеки слива, своята скръб в общата скрбта покойниците. Старите изкривени и зеленясали каменни кръстове са украсени с китки от сухи есенни цветя. По обезличените и буренясали гробове са сложени на пъстри месали хляб и колива.

Побелелият поп Серафим с кадилница в рька бърза от гроб на гроб, чете молитви и поменици и сърдито се кара ни жените. След него двамата му малки близнаци носят чувал, който бае Тодор клисарят усърдно пълни с порязаници.

Под схлупения сайват на черквата са наредени учениците. Пред тях стои префуняла от студ учителка — тънка, дьлга и суха мома — и сърдито кряска на немирниците.

Жените разнасят житото с писани божигробски льжици и току викат:

— На — па кажете бог да прости!

Децата подсмьрчат, протягат рьце едно през друго и едно през друго викат:

— Бог да прости! Бог да прости!

До зидовете на черквата, зад само капчуците, седят, клекнали като кошарища, върху босите си крака бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират рьце и с нажалени очи чакат подаяние. До тях гузно стои луд Христо и постоянно прибира скъсаните поли на широкото си палто, и което прозират посинелиге му от студ меса.

По-нататък жалко пее сляп просяк.

И над цялата тая печална картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се носи неразбран и суетен шум, сред който ясно и монотонно се чува дебелият глас на свещеника.

Между това гъмжило от жени се мярка и дьлгага фигура на Станчо Поляка, който като жена разнася жито за покоината си съпруга. По сухото му жално лице, с тънки увиснали мустаци, се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи от група на група, от дете на дете и раздана жито, умислен и свещенодействуващ пред паметта на покойната Божана. Там някъде той видя кумицата си, пробута се между жените и отиде при нея.

— Земи, кумице, па кажи бог да проси Божана.

— У-у, куме-е, пък аз те не видя, зло да те не види! Що чиниш, какво си? Децата що чинят? Защо ги не доведе да поменат майка си — бог да я прости!

— Е, не са за пред хора, кумице, нали знаеш.

— Бог да я прости сирота Божана — захвана с участие кумицата, — не можа да се понасветува! Па и теб остави самичьк като кукувица да ходиш за присмех и да се боят хорските жени от тебе, що има едра реч! Па на тебе нищо, куме ще жалиш, ще прежалиш, ще си найдеш друга и ще забравиш покойната, що има една дума, като че не е било… Ами децата, децата, горкичките! Те маичица никога не могат да си намерят. Като пиленца ще си писукат за нея — бог да я прости и царство небесно да и даде, до дясното си коляно да я тури, що има една реч, та барем там добре да и е.

И кумицата стрина Дивдена замаха глава, па като пое палурчето, разклати го до ухото си и продължително смръкна от ракийката.