Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 12

Беше висок посивяващ мъж с величествена осанка — от хората, на които другите се възхищават и инстинктивно правят място. От него щеше да излезе добър политик.

— Благодаря ти, Бен, благодаря ти — каза той, след като церемониалмайсторът държа похвално слово, дълго пет минути. Излизаше, че Оли Болтън е отговорен за възстановяването на значими части от Изгубените векове, което бе накарало историците да преосмислят заключенията си за Смутните времена, както и за редица други постижения.

Той обрисува накратко някои от славните си преживявания, като щедро разпредели заслугите между сътрудниците си. После разказа колко неприятно било на Аракон, когато работниците се прибирали у дома и взимали стълбите със себе си, и той оставал затворен в гробниците през нощта. И за нощта му в затвора на Бакудай, където бил обвинен в ограбване на гробници.

— Технически погледнато, бяха прави. Но ако оставите нещата на властите, и онзи кристален басейн там, който сега ще отиде в музея, щеше все още да е заровен в пустинята.

Още аплодисменти.

Беше ту гневен, ту поетичен.

— Имаме петнайсет хиляди години история — по-голямата част от тях в среда, запазваща всичко. Следите на първия човек, стъпил на земната луна, са още там. Знам, че всички споделяме една и съща страст към миналото и реликвите, устоели на вековете. Очакват ни още тъмни места, забравени от всички. За мен е чест да бъда сред вас тази вечер.

Прошепнах на Алекс:

— Защо не приличаш повече на него?

— Ако предпочиташ да работиш с Болтън, мога да го уредя.

— Колко плаща?

— Какво значение има? Той е много по-достоен за уважение от мен.

Бях изненадана. Въпреки че се шегуваше, беше засегнат.

— При теб ми харесва — отговорих.

Алекс се извърна и му трябваха няколко секунди, за да ме погледне отново.

— Извинявай — каза накрая.

Болтън продължаваше да говори:

— Винаги е привилегия да се говори с търговците на антики от Андикуар. А разбирам, че имаме гости от различни части на планетата и дори неколцина от други светове. — Трябваше му минута да открие с поглед хората от Спинърс и от Земята — От родния свят. (Аплодисменти.) Където всичко е започнало. (Още аплодисменти.)

Очаквах, че ще говори най-вече за себе си, но не беше толкова глупав. Вместо това описа работата, която „всички вършим“, и ползите от нея.

— Петнайсет хиляди години са доста време. Като добавите войните, въстанията, тъмните векове и социалните катастрофи, нещата започват да се загубват. Неща, които никога не трябва да забравяме. Като жените от Филипино, които в една вече забравена война предизвикали вражеските войници да дадат храна и вода на собствените им мъже по време на Марша на смъртта. А виждам, че някои от вас са чували за Марша на смъртта. Но се чудя колко ли щяхме да знаем, ако не бяха трудовете на Мариам Клефнър, която стои там в дъното. — Махна й. — Здравей, Мариам.