Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 11

— Беше на два часа път с влак.

— Запази билети — каза Алекс. — Никога не се знае кой може да се появи на такива места.

Съборът щеше да се проведе в „Медалиън Гардънс“ — сред остъклени помещения и проходи и стотици разцъфнали растения. Пристигнахме късно следобед, малко след откриването на изложбата. Тя включваше колекция „Рилби“, която щеше да бъде преместена в университетския музей, и няколко образци от древна, поне на три хиляди години, електроника от „Таратино“ — първия кораб с човешки екипаж, излязъл извън пределите на галактиката. И, разбира се, целианските артефакти.

Преживяването беше мъчително, като се имаше предвид, че те можеха — и трябваше — да бъдат наши. В добавка към експонатите, включени в каталога, имаше музикални инструменти, шахматни дъски, сламени изделия, лампа и три снимки в рамки (изключително запазени) с екрани в основата. Едната беше на жена, другата на възрастен мъж, а третата на две малки деца — момче и момиче. Името на момчето беше Джайл. Не се знаеше нищо за останалите.

Госпожица Голдкрес беше там и беше също толкова необщителна, колкото и по линка. След кратък и несъдържателен разговор Алекс попита дали собственикът на предметите присъства на изложбата. Тя заяви, че няма никаква представа, и ми се усмихна любезно, като да ми внуши, че ще ми е много благодарна, ако накарам Алекс да не й губи времето.

— Предадохте ли съобщението ми? — настоя той.

Стояхме до целианските експонати и тя не откъсваше поглед от тях.

— Да, предадох го.

— Какво каза той?

— Оставих го на неговия изкуствен интелект.

Отдалечихме се и Алекс ми прошепна:

— Иска ми се да я удуша.

Присъстваха търговци на антики, неколцина учени и съвсем малко журналисти. В седем се събрахме в „Айлънд Рум“ за банкет. Имаше приблизително четиристотин души.

Гостите на нашата маса бяха впечатлени, че са сътрапезници на самия Алекс Бендикт. Бяха нетърпеливи да чуят подробности за набезите му и Алекс, който се наслаждаваше на всяка секунда внимание, с удоволствие им ги поднесе. Той е почтен човек и обикновено не се възгордява, но му е изключително приятно хората да му казват колко добре се е справил и колко забележителен е приносът му. Изчервяваше се и се опитваше да ми припише част от заслугите, но те не му вярваха. Явно се смяташе за благоприлично скромен. Скромността, беше ми казал веднъж, е отличителният белег на величието.

Когато свършихме с вечерята, церемониалмайсторът се изправи, за да вдигне няколко тоста. Покойният Майло Рилби, чиято безценна колекция бе дарена от неговия брат, беше представен от младата си племенница. Вдигнахме наздравица и за пълномощника на университетския музей. И за председателя на Антикварния събор, който се оттегляше в пенсия след седем години служба.

Последваха някои формалности и накрая дойде ред на гостуващия говорител, Оливър Болтън — изпълнителен директор на „Болтън Брадърс“ и изключително известна личност. Странното в „Болтън Брадърс“ беше, че нямаше никакви братя. Нямаше дори сестри. Болтън беше основал компанията, така че не беше наследена. Казваха, че съжалявал, задето няма нито братя, нито сестри, и името на корпорацията било признание на това чувство на загуба. Нямах абсолютно никаква идея какво има предвид.