Читать «Завръщането на Пурпурната гвардия» онлайн - страница 4

Лиоссеркал сковано се помъчи да стане и просъска от болка заради множеството рани, а Денут усети непреодолимо изкушение. Никога не беше чувал да се е случвало това създание да е толкоз уязвимо, толкоз слабо. Соултейкъни, елейнти — какво значеха тези определения за стихията, която може би бе преминала през Светлината, преди тя да е познала Тъмата? А сега, види се, бе ранен почти смъртно. Да действа ли Денут? Ще се представи ли някога някому отново тази сгода?

Лиоссеркал сякаш следеше нишката на мислите на Рожбата на Земята, усмихна се и кучешките му зъби щръкнаха.

— Не се изкушавай, Денут. Драконъс е глупак. Грешно съди. Суровостта не е отговорът.

— Тогава какво е?

Лиоссеркал изкриви лице от болка и внимателно попипа с пръсти една дълбока рана високо на страната си.

— Проучвах други възможности.

— Проучвай някъде другаде.

Проблясък на нажежена до бяло ярост. Потушен.

— Разбирам намека, Сине на Земята. Той идва, нали така?

— Да. И носи своя отговор.

— Най-добре да тръгвам.

— Наистина.

Лиоссеркал вдигна ръце и очертанията на тялото му се размиха и удвоиха, ала после простена насред преобразяването, изрева от болка и се сгромоляса на брега. Драконът от злато и сребро се гърчеше върху острите скали пред Денут и той припряно отстъпи. Цели канари рухнаха в езерото при размаха на изпосечените криле. Най-накрая огромното туловище се издигна и се отдалечи, криволичейки тромаво. Дългата му опашка със съсък проряза горещите води в кратера.

Денут остана на място, не помръдна. Вълничките, набраздили прозрачната вода, тихо плискаха. Снегът от пепел се сипеше по матовия черен базалт на раменете и ръцете му. Сетне върху разбитата скала изскърцаха стъпки и Денут долови край себе си пронизващ студен мрак — като празнотата, която, казваха, пребивава между звездите. Денут се поклони, ала остана с извърнато лице.

— Съпруже на Тъмата и Владетелю на Нощта. Драконъс. Привет.

— Не съм съпруг вече — чу се сух, дрезгав глас. — Пък и властта ми е отхвърлена отдавна. Но все пак ти благодаря.

Денут упорито отказваше да се обърне и да погледне древното могъщо създание и също толкова плашещата тъмнина, носена от него. Колцина бяха изчезнали в тази Пустота и какви ли страховити очертания щеше да добие в последния си напън? Подобни крайни мерки още го отвращаваха.

— Така — промълви Драконъс. — Самото Копеле на Светлината. И отслабено. Същността му ще бъде ценна придобивка.

Това, което Денут смяташе за своя душа, потрепери.

— Той не е за теб.

Студен поглед. Денут се застави да не се извръща.

След някое време:

— Това предсказание ли е — от Нея?

— Това е моята скромна способност. Подозирам, че някой ден той може да открие онова, което търси.

— И то е?

— Онова, което всички търсим. Единение с Вселената.

Мина се време. Денут усещаше внимателния размисъл у създанието до себе си. Когато бронираните му ръце се скръстиха, Денут чу скърцането и дращенето на груби неметални люспи. Протяжна умислена въздишка.

— Все едно. Ще преследвам. В края на краищата предлагам свой вид единение… Не е ли така?