Читать «Завръщането на Пурпурната гвардия» онлайн - страница 3

Пролог

Древната епоха

Неуточнено време

Изригването беше ранило света, Денут, рожба на Земята, пръв проникна през завесата от стелещи се пепелища и тъй се натъкна на кратера. Па̀ра се виеше над сивата вода, бликнала из средата на езеро, широко цели левги. Към смълчания бряг се спущаше гол назъбен склон. Всичко бе неподвижно, покрито със сняг от пепел. Ала нещо шавна, улови вниманието му и той си проправи път до водата, та намери там създание, прилично на него по форма, с две ръце и два крака, но накълцано и насечено от страховити рани. Кръв като черна кора покриваше създанието и помътняваше водите наоколо му.

Денут лекичко го обърна и се сепна от изумление.

— Лиоссеркал! Самият първороден на Отеца! Кой те нападна?

Дива усмивка разкри тъпи кучешки зъби.

— Никой. По-добре попитай аз кого съм нападнал. Няма ли други?

— Аз поне не видях.

Усмивката се изкриви в зверска гримаса.

— Значи всички са погълнати. Отнесени от взрива.

— Взрив?

Денут присви очи и изгледа чуждоземната стихия. Да, чуждоземна — кой би могъл да проумее какво мисли някой, роден с първото изригване на Светлината?

— Какво точно се е случило тук?

Потръпвайки от болка, Лиоссеркал се отърси от Денут. Седна прегърбен и здраво се обгърна с ръце, сякаш се опитваше да удържи тялото си цяло. Гъста тъмна кръв наново бликна от по-дълбоките му рани.

— Един експеримент. Един опит. Едно нападение. Наречи го както искаш.

— Нападение? Срещу какво? Тук нямаше нищо освен… — гласът на Денут замря в задавената от пепел вода. — Майко, опази ни! Азат!

Той се огледа, осъзна колко е огромен кратерът и опита да прецени големината на злочестината. Това причини болка на всички ни!

— Глупако! Пред нищо ли няма да се спреш в диренето си?

Бледата глава на другия се надигна. Кехлибарените му очи горяха.

— Правя каквото сам избера.

Денут се отдръпна. Наистина. И ето ти затруднение. Нещо трябва да се направи с тези древни стихии преди техните вражди и безпределни стремления пак да разрушат целия порядък. Решението на Драконъс всява ужас, ала тъкмо сега мога почти да разбера такава… крайност. Най-сетне, мигар вечното пленничество не е за предпочитане пред подобна разрушителна мощ?