Читать «Завръщането» онлайн - страница 2

— Стига, омръзна ми твоето многословие! Приличал… С годините ставаш все по-бъбрива. Какво ме интересува Първия! Виж мен, Норма! Виж тази ръка като хобот на стар слон, с малки безпомощни пръсти. Очите виж — без блясък, помръкнали от уморителната чернота на междузвездието. И никакъв мускул по отдавна атрофиралата белтъчна маса, никакъв мускул!

— Ти нямаш нужда от мускули, Галков.

— Всеки има нужда от мускули, заради формата. Мускулът те прави красив, а никой няма право да не е красив. Запомни, Норма: никой няма право да не е красив!

— Да, външната красота е фактор в еволюцията — като доминанта в половия избор на партньор.

— Говориш глупости! Ботичели не е имал биологична нужда от красотата на Афродита.

— Твоята суетност ме смущава, Галков.

— Пред красивото всеки става суетен.

— Нашият кораб стига до Алфа от Центавър. Заслужаваше си тази жертва, имам предвид… формата.

— Защо? И преди да дойдем знаехме, че в този район не може да се появи разум. Но аз не помня и Алфа от Центавър. Появих се само преди осемдесет години, за да довърша това безсмислено пътуване между две съседни звезди.

— Ти си Последния и ще видиш Земята.

— Аз съм Последния и в мен са натрупани най-много генетични шумове.

Галков си тръгна, за първи път без да каже „Лека нощ“. Апаратната, залата за навигация, залата за управление, енергетичната, първата врата в дясно, седем стъпала надолу, зеления вход; тук в контейнери има натрупани хиляди вещи, стари и ненужни, но Галков търсеше най-ненужната от тях, една съвсем забравена във века на звездолетите вещ — огледалото. За първи път виждаше лицето си, защото никога досега не беше изпитвал нужда да гледа лицето си.

„Дявол да я вземе тази долна устна, прилича на разпорен горивен резервоар. Носът е месест и увиснал, сякаш ще души по пода, с големи и космати ноздри. Какво още имаше той? Да, спомних си — тънък ред косми над очите, казваше се вежди. Норма каза, че веждите предпазвали от потта, а щом не се потиш… Как го каза? Вежди като гайтани. А какво е това гайтани? Вежди като лунен сърп — това повече ми харесва. И мигли, непременно мигли. Еволюцията си е еволюция, не възразявам против девиаторното клонинговане, но миглата краси лицето, а щом го краси , значи и необходима. И да махна възглавничките под очите. Какво каза Норма? Първият приличал на Аполон. А аз не приличам. Оставил праотецът клетка от себе си, за да се клонингова, но всеки следващ все по-малко приличал на него, всяко следващо копие носело следите на повече шумове. Аз съм най-далеч от Аполон, а на Земята живеят Афродити… Не бях виждал такова нещо. Смути ме онази кротко положена на гърдите ръка, косите й, още мокри от водата и слепени от пяната, слизат към раменете като снопчета светлина. Красива е тази… жена. Тя пробуди нещо в мен. Норма го нарече суетност. Не, нещо много по властно! Не само любов към тялото, а могъщ зов, който излиза отвътре, преодолява те и те тласка… Сигурно заради това свое усещане ахейците девет години са обсаждали вратите на Троя — защото вътре е живяло съвършенството, наречено Елена. И раменете ми са толкова полегати, висят на шията като пречупени лостове. Защо се чудиш, Галков, формата съответства на съдържанието. Ти си опитен плъх, атестирван за издържливост; пратка, пътуваща от звезда до звезда. Ти нямаш нужда от мускули, Галков! Към теб никога няма да се обърне любопитно човешко око! Ти летиш в едно ужасно самотно пространство, гледа те единствено Норма, но за сто и седемнадесет превъплъщения тя е свикнала с твоето уродство, защото то се е натрупвало бавно и за хиляда и петстотин години нейното око е свикнало. Самотата винаги изражда, Галков. Самотата е жестока властница, която дяла по лицето ти едно единствено нещо — ненужност! А ненужният може да бъде всякакъв, той е вън от играта, не участва в маратона за съвършенство, следата му е отрязана и семето му е мъртво. Ти си най-ненужният в тази бездънна яма от парсеци, и най-тъжният в това лещено зърно, наречено Галактика. Кожата трябва да е хубава, но само когато я докосват. Окото може да е мътно, щом не поглежда към никого. Разбра ли, Галков? Тебе са те сложили в този звездолет, за да докажеш, че самотността изражда! Че единакът е беззащитен срещу хаоса! Генетични шумове — глупости! Това е отчаяно стремглаво пропадане на душата, която не вижда смисъл да си извисява — ето какво е! Тук генетиката не отговаря за нищо, душата мъкне печал и самотност и не вижда смисъл да бяга от тях, а щом бягството е невъзможно, тя се предава, отпуска се и тогава върху лицето идва отвратителният знак на грозотата. Трябва да има нещо, заради което красотата да има смисъл. Така картините избледняват, когато не радват окото на посетителя… А на Земята живеят Афродити…“