Читать «За хората» онлайн - страница 2

Което той направи, и аз заминах. Отлетях до Ню Йорк, смених самолета и продължих за Лондон. Там се прехвърлих на друг, реактивен самолет и пристигнах с него в Бомбай.

Пристигайки в Бомбай, вече бях взел окончателно решение и прекосих града, като че той беше просто някакъв сън от сгради и хора. Излязох извън него и поех на север, пеша. Докато вървях, свалих сакото и връзката си. Разгърдих се, стана ми леко по пътя.

Изминах го за шест седмици. А през тях запомних разни дребни неща — предимно лица и, още по-точно, детски лица, защото младите не знаят какво е страх. Идваха при мене, подтичваха до мен, опитвайки се да изравнят крачките си с моите, но скоро се уморяваха и изоставаха. А после идваха други. Имаше и възрастни — мъже и жени, ала щом видеха лицето ми отблизо, веднага се оттегляха. Само един човек ме заговори през цялото това пътуване. Беше висок с тъмнокафява кожа, облечен в някаква униформа. Заговори ме на английски, а аз му отвърнах на диалект. До мозъка на костите се изплаши — чух как зъбите му проскърцаха в тишината, докато ги стискаше, за да не тракат. Обясних му любезно, че имам работа на север, която си е само моя и не е работа на никой друг. И след като той все пак не се отмести, а беше над метър и осемдесет висок — почти колкото мен, — разтворих дясната си ръка под носа му и му показах самия него: дребен и немощен като гъсеница върху дланта ми. И тогава той се отстрани от пътя ми, личеше си, че краката му са съвсем омалели, пък аз продължих нататък по пътя си. Изминах го за шест седмици. И когато пристигнах при хълмовете, брадата ми беше израсла, а панталонът и ризата ми висяха на парцали. Освен това мълвата ме бе изпреварила. Не официално съобщение, а дребните думички на дребните хорица, предавани от уста на уста, ме бяха изпреварили. Знаеха, че идвам и знаеха къде точно отивам — да се срещна със стареца отвъд прохода Мутиани, с белобрадия светец от селото между двата върха.

Той си седеше върху издадената скала на хълма, слепите му очи се взираха в слънцето, брадата му се спускаше бяла и стара между кокалестите му колене чак до кафявата пръст.

Седнах на един камък пред него и притаих дъх.

— И така, Ерик — казах му тихо, — аз дойдох.

— Усетих те. Сам.

— Пеш — допълних. — С кола и самолет също пътувах, но повечето вървях пеш, със скоростта на времето. От равнината до тук вървях пеш, Ерик. И това е последното, което правя за когото и да е от тях.

— За тях ли, Сам?

— За себе си, тогава.

— И за теб няма да е, Сам — каза, а след това въздъхна. — Върни се, Сам.

— Да се върна! — откъсна се от мен като ехо. — Да се върна пак в онзи ад? Не, благодаря ти, Ерик.

— Ти се разколеба — продължи той. — Загуби мощта си. Започна да се забавяш, да се оглеждаш. Нямаше нужда, Сам. Ако не беше започнал да се отпускаш, всичко щеше да си е наред.

— Наред? Така ли мислиш за живота, който живея? Какво имаш вместо сърце, Ерик?

— Сърце ли? — той отмести слепите си очи от слънцето и ги насочи точно към мен. — Обвиняваш ли ме в нещо, Сам?