Читать «За хората» онлайн

Гордън Диксън

За хората

Да знаете, отдавна имах чувството, че това ще се случи. Може би докато се бавя с допиването на кафето или както разлиствам списанията в някоя дрогерия. Или щом погледна два пъти някое момиче, когато се спускам по стълбите на библиотеката.

Не беше на добро и аз си го знаех. Но времето му неизбежно наближаваше, затова една нощ продължих да работя по проекта за атомен крайцер, докато го завърших, и едва тогава седнах да вечерям. А след като се нахраних и си представих дванайсетте мрачни часа до идването на деня, разбрах, че моментът е настъпил.

Така че станах и напуснах апартамента. Оставих чашата си пълна, оставих и грамофона, свирещ музика, композирана от мен по картините, които сам бях нарисувал. Оставих органа и пишещата машинка, оставих затъмнената стаичка и лабораторията. Оставих претъпканите чекмеджета на картотеката. Повиках асансьора и казах на момчето да ме свали на партера. Пристъпих в дълбокия сняг.

— Излизате без палто през януари, господин Гросман? — учуди се портиерът.

— Нямам нужда от палто — обясних съвсем кратко. — Никога вече, никакви палта.

— Но в такъв случай, не желаете ли да позвъня в гаража за колата ви?

— Нямам нужда от кола.

Обърнах му гръб и тръгнах. Скоро започна да вали след малко хората започнаха да ме заглеждат, така че се наложи да спра такси.

— Слез и ми дай ключовете — казах на шофьора.

— Пиян ли сте? — реагира той.

— Спокойно, синко. Аз съм собственикът на компанията. А ти все пак слез и ми дай ключовете.

Той слезе от таксито, даде ми ключовете и аз го оставих да стърчи на тротоара.

Подкарах по осветените централни улици, като пътем раздавах на града целувки за сбогом. Изпратих въздушна целувка на зърнената борса, и друга — на складовете. И по една целувка на четиринайсетте кантори, във всяка от които бях познат с различна титла, като ръководител на различна компания. „Занапред ще трябва да се справяте без мен, град и народ, съобщих аз, защото няма да се върна никога, никога вече.“

Напуснах града и продължих да карам покрай имението Лонгвю Бйкърс, покрай Манър Ейкърс и покрай Шърман Хилс и на всички изпращах целувки. „Радвайте се на домовете си, хора, казвах им, защото те са добри домове — не най-добрите, които можех да направя, но много по-добри от ония, които ще виждате по други места още дълго време. При това си заслужават парите, които сте дали за тях. Радвайте се на домовете си, а мен забравете.“

Стигнах до летището и там оставих таксито. Летището беше добро. Знаех това със сигурност, тъй като сам го бях проектирал. Добро си беше летището, цели осемнайсет дни се бях трудил по него. Толкова хубаво ми беше станало и толкова се бях уморил от тази работа, че накрая влезнах в накакъв бар и обърнах пет-шест питиета. Но после желанието ми да говоря с хората наоколо стана така неудържимо, че трябваше да се вдигна и да се прибера.

На летището имаше самолети. В изобилие. Отидох да говоря с един от служителите.

— Господин Гросман! — възкликна той, щом ме видя.

— Намери ми самолет — казах му, — самолет, който да лети на изток, и след това забрави, че си ме срещал тази вечер.