Читать «За любовта» онлайн - страница 4

— Кой е там? — чуваше се от далечните стаи напевният глас, който ми се струваше прекрасен.

— Павел Константинич — отговаряше прислужницата или дойката.

Ана Алексеевна влизаше при мен със загрижено лице и всеки път питаше:

— Защо ви нямаше така дълго? Случило ли ви се е нещо?

Погледът й, подадената ми изящна благородна ръка, домашната й дреха, прическата, гласът, стъпките всеки път предизвикваха у мен все същото впечатление на нещо ново, необикновено в моя живот и важно. Разговаряхме дълго и дълго мълчахме, като всеки си мислеше нещо свое, или пък тя ми свиреше на рояла. Ако ги нямаше в къщи, оставах и ги чаках, приказвах с бавачката, играех с детето или пък лежах в кабинета на турския диван и четях вестник, а когато Ана Алексеевна се връщаше, посрещах я във вестибюла, поемах от ръцете й покупките и, кой знае защо, всеки път носех тези покупки с такава любов, с такова тържествуване, сякаш бях хлапак.

Има една пословица: нямала си баба белица, та си взела козица. Нямаха си Лугановичи белица, та се сприятелиха с мен. Ако дълго не идвах в града, решаваха, че съм болен или нещо се е случило с мен и много се безпокояха. Безпокояха се също, че аз, образован човек, знаещ езици, вместо да се занимавам с наука или с литературен труд, живея на село, въртя се като дявол на шиш, много работя, а винаги съм без пукнат грош. Струваше им се, че страдам, и ако говоря, ако се смея и ям, то е само за да скрия страданията си, и дори във весели минути, когато ми беше хубаво, чувствах техните изпитателни погледи. Бяха особено трогателни, когато наистина имах неприятности, когато ме притесняваше някой кредитор или не ми стигаха парите за срочен платеж; двамата съпрузи разменяха шепнешком няколко думи до прозореца, после той идваше при мен и със сериозно лице казваше:

— Ако вие, Павел Константинович, се нуждаете в момента от пари, аз и жена ми ви молим да не се стеснявате и да вземете от нас.

И ушите му се зачервяваха от вълнение. А понякога, след като също си пошепнеха нещо до прозореца, той идваше при мен и с червени уши ми казваше:

— Аз и жена ми настойчиво ви молим да приемете от нас този подарък.

И ми подаваше копчета за ръкавели, табакера или лампа; а аз в замяна им изпращах от село заклани птици, масло и цветя. А те и двамата бяха състоятелни хора. В първите години често вземах заеми и не придирвах много, вземах, откъдето можех, но никакви сили не биха ме заставили да взема от тях. Но какво да ви разказвам за това!

Бях нещастен. И в къщи, и на полето, и в плевника мислех за нея, стараех се да разбера тайната на младата, красива, умна жена, която се омъжва за неинтересен човек, почти старец (мъжът й минаваше четиридесетте) и има от него деца, да разбера тайната на този неинтересен добряк, простодушен човек, който разсъждава с такова скучно здравомислие, на баловете и вечеринките се държи около солидните хора, отпуснат, ненужен, с покорно, безучастно изражение, сякаш са го довели тук да го продават, който обаче вярва в своето право да бъде щастлив, да има деца от нея; и все се стараех да разбера защо е срещнала именно него, а не мен, и защо е трябвало в нашия живот да стане такава ужасна грешка.