Читать «За любовта» онлайн - страница 3

В делото на подпалвачите обвиняеми бяха четирима евреи, осъдиха ги като шайка, според мен съвсем неоснователно. По време на обеда много се вълнувах, беше ми тежко и вече не помня какво съм говорил, само Ана Алексеевна все поклащаше глава и казваше на мъжа си:

— Дмитрий, но как може така?

Луганович беше добряк, един от онези простодушни хора, които здраво се придържат към мнението, че щом някой е даден под съд, значи, е виновен и че да се съмняваме в правилността на присъдата, може единствено по законния ред, писмено, но в никакъв случай не по време на обеда или в частен разговор.

— Ние с вас не сме подпалвачи — казваше той меко—и ето че нас не ни съдят, не ни пращат в затвора.

И двамата, мъж и жена, се стараеха да ям и да пия повече; по някои дреболии, например по това, как двамата заедно варяха кафето и как се разбираха от половин дума, можех да заключа, че живеят сговорно, благополучно и че обичат гости. След обеда свириха на рояла на четири ръце, после се мръкна и аз си заминах. Това беше в началото на пролетта. Цялото лято после не мръднах от Софино и дори нямах кога да помисля за града, ала през всичките дни пазех спомена за стройната русокоса жена; не мислех за нея, но сякаш нейната лека сянка трептеше върху душата ми.

Късно през есента в града имаше представление с благотворителна цел. Влизам в губернаторската ложа (поканиха ме там през антракта), гледам до жената на губернатора — Ана Алексеевна, и пак същото неотразимо, поразяващо впечатление от красотата й и милите й ласкави очи, и пак същото чувство на близост.

Седяхме един до друг, после се поразходихме във фоайето.

— Отслабнали сте — каза тя. — Да не сте боледували?

— Да. Простудих рамото си и в дъждовно време спя лошо.

— Изглеждате уморен. Тогава, през пролетта, на обеда у нас, ми се сторихте по-млад, по-бодър. Тогава бяхте въодушевен и говорехте много, бяхте много интересен и, да си призная, дори се увлякох малко във вас. Не зная защо, през лятото често си спомнях за вас и днес, когато се приготвях за театъра, имах чувството, че ще ви видя.

И се засмя.

— Но днес изглеждате уморен — повтори тя. — Това ви състарява.

На другия ден бях на закуска у Лугановичи; след закуската потеглиха с каляската за вилата си, да се разпоредят там за зимата, и аз отидох с тях. Заедно се и върнахме в града и към полунощ пиех чай у тях в тиха, семейна обстановка, пред запалената камина, и младата майка често отиваше да погледне спи ли момиченцето й. И след това при всяко свое идване в града непременно отивах у тях. Те свикнаха с мен и аз свикнах. Обикновено влизах, без да съобщават за мен, като свой човек.