Читать «За любовта» онлайн

Антон Павлович Чехов

За любовта

На другия ден поднесоха за закуска много вкусни пирожки, раци и овнешки кюфтета; и докато ядяха, готвачът Никанор дойде горе да се осведоми какво желаят гостите за обед. Той беше среден на ръст, с подпухнало лице, с малки очи, бръснат, но мустаците му също като че ли не бяха бръснати, а оскубани.

Альохин разказа, че красивата Пелагея била влюбена в готвача, но понеже бил пияница и с буен нрав, не искала да се омъжи за него, а била съгласна да живеят така. Пък той бил много набожен и религиозните му убеждения не позволявали да живеят така; настоявал да се оженят и не искал другояче, ругаел я, когато бил пиян, и дори я биел. Когато се напиел, тя се криела горе и ридаела, а Альохин и прислугата не излизали от къщи, за да я защитят, ако се наложело. Заприказваха за любовта.

— Как се заражда любовта — каза Альохин, — защо Пелагея не обикна някой друг, който да отговаря повече на нейните душевни и физически качества, а обикна именно Никанор, тая мутра — тук всички му викаме мутра, — доколко в любовта са важни въпросите на личното щастие — е неизвестно и може да се разглежда и така, и така. Досега за любовта е казана само една неоспорима истина, а именно, че „тайна сия велика ест“, а всичко друго, писано и говорено за нея, не е било решение, а само поставяне на въпросите, които са си оставали нерешени. Обяснението, което ти се струва, че подхожда за един случай, не подхожда за десетки други и според мен най-добре е да се обяснява всеки случай поотделно, без да се опитваме да обобщаваме. Трябва, както казват докторите, да се индивидуализира всеки отделен случай.

— Точно така е — съгласи се Буркин.

— Ние, порядъчните руси, имаме слабост към въпросите, които остават нерешени. Обикновено опоетизират любовта, украсяват я с рози, славеи, а ние, русите, украсяваме нашата любов с тези фатални въпроси и при това избираме най-неинтересните от тях. В Москва, още когато бях студент, имах приятелка, мила дама, но всеки път, когато я държах в обятията си, тя си мислеше колко ще й давам на месец и колко струва сега фунт говеждо. Така и ние, когато обичаме, не преставаме да си задаваме въпроси: дали е честно, или не е, умно ли е, или е глупаво, докъде ще доведе тази любов и така нататък. Хубаво ли е това, или не, не зная, но че то пречи, не удовлетворява и нервира — в това съм уверен.

Навярно искаше да ни разкаже нещо. Хората, които живеят самотно, винаги имат в душата си нещо, което с удоволствие биха разказали. В града неженените мъже нарочно ходят на баня и по ресторанти само за да имат с кого да си поговорят, и понякога разказват на теляците или на келнерите много интересни истории, а на село обикновено изливат душата си пред гостите. Сега през прозорците се виждаше сиво небе и дървета, мокри от дъжда, в такова време няма къде да се иде и не ни оставаше нищо друго, освен да разказваме и да слушаме.

— Аз живея в Софино и отдавна вече се занимавам със стопанството — започна Альохин, — откакто завърших университета. По възпитание не съм приучен на тежък труд, по наклонности съм кабинетен човек, но когато дойдох тук, върху имението тежеше голям дълг, а тъй като баща ми бе задлъжнял донейде, защото харчеше много за моето образование, реших, че няма да си замина и ще работя, докато не изплатя дълга. Реших така и започнах да работя тук, признавам си, с известно отвращение. Тукашната земя дава малко и за да не бъде стопанството в загуба, трябва да се използва трудът на крепостни селяни или наемни ратаи, което е почти едно и също, или да стопанисваш земята по селски, тоест да работиш на полето самият ти със семейството си. Среден път тук няма. Но тогава не се впусках в такива тънкости. Не оставях необработено нито едно късче земя, насъбрах всички селяни и селянки от съседните села, закипя работа; и аз самият орях, сеех, косях, но се отегчавах и гнусливо се мръщех като селска котка, която от глад яде краставици на бостана; тялото ме болеше, спях, както си вървях. Отначало ми се струваше, че лесно мога да съгласувам този трудов живот с културните навици; трябва само, мислех си, да спазвам в живота си известен външен порядък. Настаних се да живея тук, горе, в хубавите стаи и заведох такъв ред, че след закуската и обеда ми поднасяха кафе с ликьори и вечер, преди да заспя, четях „Вестник Европы“. Но веднъж дойде нашият свещеник, отец Иван, и на един път изпи всичките ми ликьори; и „Вестник Европы“ отиде при дъщерите на попа — през лятото, особено по сенокос, не успявах да се добера до леглото си и заспивах в шейната под сайванта или някъде в някоя горска пазачница — какво ти четене? Лека-полека се прехвърлих да живея долу, започнах да обядвам в кухнята на слугите и от предишния разкош ми остана само цялата тази прислуга, която е слугувала още на баща ми и която ми беше свидно да уволня.