Читать «Жътваря» онлайн - страница 134

— Главорезите на Уолтър ще дойдат — добавих.

— Няма да се опитат да ни попречат.

— Знам. Ще дойдат да почистят и да се уверят, че всички следи са заличени. Не искам Джон да попадне в ръцете им. — Погледнах го изпитателно и той кимна. — Ще направят така, че Джон да изчезне. Може би дори и ние ще изчезнем.

— Само да се опитат, проклетите задници.

Отново насочих вниманието си към пътя отпред.

Равната земя отстъпваше пред възвишения. Сенките станаха още по-черни, сякаш огромна стена се издигна през пустинята.

— Имаш ли представа къде сме?

— Не — отвърна Ринк.

Включих джипиеса и се вгледах в слабо осветената карта на екрана. Мрежата от преплетени линии показваше, че теренът е станал по-планински. Пътят не беше отбелязан на картата, но това не ме изненада. Оставих устройството между предните седалки.

— Продължавай напред. Изглежда, сме се отправили към онези хълмове.

Ринк изпълни инструкциите ми, но след не повече от четиристотин метра аз ударих по таблото и му заповядах да спре. Извих врат, огледах какво има встрани от пътеката и отворих вратата да сляза. Ринк ме погледна учудено, но не му обясних нищо.

Хукнах обратно по пътя, после забавих крачка и спрях на двайсетина метра от нещо, което бях забелязал да се подава от изсъхнал храст.

Ослушах се.

Нищо не помръдваше. Чух само гърленото бръмчене на джипа зад мен и пулсирането на прииждащата кръв във вените ми, но не продължих по-нататък. Останах неподвижен и с периферното си зрение огледах сенките.

Прекият поглед често пропуска нещата, които можем да видим с периферното си зрение, защото и най-лекото движение се усилва десет пъти. Тази характерна особеност е присъща на хищниците, атавизъм от дните, когато човекът е бил преследван от месоядни зверове.

Най-после се убедих, че това не е част от засадата на Каин, и пристъпих напред. Бързият оглед показа, че прахът и чакълът встрани от пътя са разбутани. Още по-обезпокоителното беше, че съзрях влажна диря кръв там, където тяло беше влачено по земята. Не съм Шерлок Холмс, но предположих, че Джон се е опитал да избяга, но е бил заловен и принуден отново да се качи в доджа. Да, Каин го беше пленил отново, но не бе забелязал куфарчето, закачило се на храста покрай пътя.

Изтичах и грабнах куфарчето. Не се съмнявах, че е същото, в което Джон се беше вкопчил, когато бяхме във вилата на плажа. Може би беше паднало случайно в пустинята, но блестеше от лепкава кръв. Не загубих време да проверя съдържанието му и забелязах само, че е тежко. Пъхнах го под мишница и тръгнах обратно към джипа.

Седнах и Ринк отново потегли след Каин.

— И ти ли мислиш същото като мен?

— Пари — отговорих аз и отворих куфарчето на коленете си. Беше пълно с пачки банкноти.

Ринк тихо подсвирна.

— Фалшиви ли са?

Проверих.

— Не. Истински.

— Ето за какво било всичко.

Поклатих глава.

— Не мисля така. Никога не е било за пари. Каин иска само кръв.

— Кости — поправи ме Ринк.

Кимнах навъсено.

— Но за Джон е било въпрос на пари.

— Проклет алчен глупак.

Отново поклатих глава.

— Ако искаш, вярвай, но не смятам, че го е направил от алчност. Виждал го е като начин да оправи нещата.