Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 313

— И Ортанс, дори и тя престана да идва — заяви тя с последно усилие, опитвайки се да покаже нещо като желание за живот. — А толкова добре се разбирахме… Сигурно и тя се отвращава от мен!

— Тя се подготвя, учи за матурата, Ирис. Учи като луда. Наумила си е да я вземе с много висока оценка, намерила е дизайнерско училище в Лондон за следващата година…

— Добре! Значи наистина иска да работи… Мислех си, че го казва просто ей така.

— Тя много се промени, да знаеш. Вече не ме отблъсква, както по-рано. Станала е по-добра…

— А ти, ти как си? И теб не те виждам често.

— Работя. Всички вкъщи работим. У дома цари обстановка на прилежност и усърдие — тя дяволито се засмя с нежна и доверчива усмивка.

Ирис долови ведростта й на весела, щастлива жена и си пожела да беше на нейното място. За миг едва не се изкуши да я попита: „Как го правиш, Жозефин“, но всъщност не искаше да чуе отговора.

Не си казаха нищо повече.

Жозефин си тръгна с обещанието скоро да дойде пак. „Прилича на откъснато цвете — каза си на тръгване. — Ще трябва отново да го засадим…“ Ирис имаше нужда да се стабилизира, да се върне при корените си. Когато човек е млад, не мисли за корените. Мисълта идва някъде на около четирийсет. Когато повече не може да се разчита на младежкия порив и на ентусиазма, когато силите започват да ни изневеряват, красотата неусетно повяхва, когато теглим чертата и виждаме какво сме постигнали и в какво сме се провалили… Тогава се връщаме към корените си и черпим от тях нови сили. Не го осъзнаваме, неволно се уповаваме на тях. „Аз винаги съм разчитала на себе си, на работата си на трудолюбива мравка, в най-тежките моменти имах дисертацията си, работех върху проекта, пишех реферати, правех проучвания, имах любимия си XII век, който ме крепеше. Алиенор ме вдъхновяваше и ми протягаше ръка!“

Жо паркира пред къщи и разтовари покупките, за които се беше отбила, преди да отиде при Лука. Имаше достатъчно време спокойно да направи вечерята, Гари, Ортанс и Зое щяха да се приберат чак след един час. Взе асансьора, натоварена с торбите, съжали, че е забравила да си извади предварително ключовете, сега ще се наложи да остави всичко на пода и да рови в чантата! Взе да опипва стената, за да намери ключа за осветлението.

Забеляза насреща си една жена, която сякаш чакаше нея. Напрегна се да си спомни и пред очите й се появи червен триъгълник: Милен! Маникюристката от фризьорския салон, жената, с която замина мъжът й, жената с червения лакът, облегнат на страничния прозорец на колата. Стори й се, че оттогава е минал цял век.

— Вие сте Милен? — попита тя колебливо.

Жената кимна, тръгна след нея, помогна й да събере покупките, които се бяха разпилели, докато Жозефин си търсеше ключовете. Настаниха се в кухнята.

— Трябва да направя вечерята за децата. Скоро ще се приберат…

Милен понечи да си тръгне, но Жозефин я спря.

— Имаме достатъчно време, ще се върнат чак след час. Да ви предложа нещо за пиене?

Милен поклати глава и Жозефин й направи знак да изчака, докато подреди покупките.