Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 22

— Хайде — прошепна Шърли, — излей си душата.

— Намирам, че съм грозна, толкова съм грозна. Мисля си, че никога няма да се появи мъж, който да се влюби в мен. Дебела съм, не умея да се обличам, не умея да си правя косата… С годините нещата се влошават.

— Последното се отнася за всички.

— Не, при мен става двойно по-бързо. Защото, нали виждаш, престанах да полагам усилия, отпуснах се. Много добре го съзнавам…

— А може ли да попитам кой ти вкара тези черни мисли в главата? Той ли, преди да си тръгне?

Жозефин поклати глава, подсмърчайки.

— Няма нужда да ме подсещат. Достатъчно е да се погледна в огледалото.

— И какво още? От какво се страхуваш най-много? Какво ти се струва непостижимо, невъзможно?

Жозефин изгледа изпитателно Шърли.

— Не можеш ли да го формулираш?

Жозефин пак поклати глава. Шърли я загледа продължително в очите и въздъхна:

— Само ако успееш да назовеш страха, който е в дъното на останалите ти страхове, ще престанеш изобщо да се страхуваш; едва тогава ще можеш да си ти, истинската Жозефин.

— Шърли, говориш като проповедник…

— Може да се каже и като вещица. През средновековието щяха да ме изгорят на клада!

Както седяха в кухнята до димящите тенджери с подскачащи от парата капаци, двете жени представляваха странна гледка. Едната препасана с широка престилка, с изправена стойка, притиснала с дългите си бедра мелничката за кафе, другата смазана, зачервена, свита на две, все по-сгърчена след всяка изречена дума… до момента, в който окончателно млъкна, захлупи се върху плота и се обля в сълзи, а домакинята я гледаше съкрушена, после протегна ръка и я погали по главата, както майка успокоява детето си.

— Какво ще правиш тази вечер? — обърна се Беранжер Клавер към Ирис Дюпен и отмести парчето хляб по-далече от чинията си. — Защото, ако си свободна, можем да отидем заедно на вернисажа на Марк.

— Давам семейна вечеря у дома. Тази вечер ли е вернисажът на Марк? Останах с впечатлението, че ще е следващата седмица…

Бяха си определили среща в този нашумял ресторант, където имаха навика да се виждат веднъж седмично. Правеха го не само за да побъбрят, а и за да са в крак с новините, които изникваха и отлитаха буквално пред очите им. Политически мъже, които си разменяха шепнешком информация, някаква изгряваща звезда, която тръскаше гъстата си коса, за да впечатли режисьора, една, две, три суперплоски манекенки, които удряха бедра в масата, възрастен редовен посетител, сам, облегнат на масата, който се ослушваше като дърт крокодил в блато да дочуе някоя клюка за преживяне.

Беранжер се пресегна пак за хляба и взе да чопли нервно средата.

— Всички са в очакване, искат да видят как го приемам. Всеки поглед, отправен към мен, ще бъде проверка на пулса, стремеж да доловят в какво настроение съм. Няма да гъкнат, знам ги. Въпрос на добро възпитание! Но в очите им ще чета по морзовата азбука: как се чувства малката Клавер? Не е с особено тъжен вид, задето е зарязана, не намираш ли? Да не си пререже вените? Марк ще парадира под ръка с новата си приятелка… Аз пък място няма да си намирам. От унижение, бяс, любов и ревност.