Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 21

— Не вярвам, Шърли. Толкова ме е страх! Сега какво ще стане с нас? Досега не съм живяла сама. Никога! Няма да се справя. Ами момичетата? Ще трябва да ги отгледам сама без помощта на баща им… Да не говорим, че нямам никакъв авторитет.

Шърли се приближи до приятелката си, сложи ръце на раменете й и я накара да я погледне.

— Жо, обясни ми, от какво точно се страхуваш? Когато човек се страхува, трябва да погледне страха в очите и да го назове. В противен случай той ще те смаже и ще те отнесе като подводно течение…

— Не, не сега! Остави ме… Не ми се мисли.

— Напротив, кажи ми точно от какво се страхуваш…

— Не спомена ли за кафе и шоколад?

Шърли се засмя и погледна към кафеварката.

— Окей, но няма да се изплъзнеш така лесно.

— Шърли, колко си висока?

— Метър и седемдесет и девет, но не се опитвай да бягаш от темата… какво кафе да ти направя, арабика или Мозамбик?

— Каквото искаш, за мен е без значение.

Шърли извади пакет кафе и ръчна дървена мелничка, напълни я, седна на табуретката, стисна мелничката между дългите си бедра и започна да върти равномерно ръчката, без да сваля поглед от приятелката си. Твърдеше, че меленето на ръка й помагало да мисли.

— Толкова си красива, както седиш тука с престилката и…

— Не се измъквай с комплименти.

— А пък аз съм толкова грозна.

— Само не ми казвай, че се страхуваш.

— Кой те е научил да бъдеш толкова пряма, майка ти ли?

— Животът… а и така не се губи време. Само че пак шмекеруваш. Постоянно сменяш темата.

Жозефин вдигна очи към Шърли и стиснала юмруци между бедрата си, започна да говори, да реди думи като в скоропоговорка, запъваше се, поправяше се, повтаряше едно и също.

— Страх ме е, страх ме е от всичко, станала съм истинско кълбо от страхове… Ако можех да умра сега, веднага, за да не ми се налага да се занимавам с нищо…

Шърли я наблюдава известно време, окуражавайки я с поглед, който казваше: хайде, давай, хайде, говори направо.

— Страхувам се, че няма да се справя, страхувам се да не свърша под мостовете, страх ме е да не ме изхвърлят от жилището, страх ме е, че няма да мога никога вече да обичам, страх ме е да не загубя работата си, страх ме е, че няма да мога да родя и най-незначителната идея, страх ме е, че ще остарея, страх ме е да не надебелея, страх ме е да не умра съвсем сама, страх ме е, че повече няма да мога да се смея, страх ме е от рак на гърдата, страх ме е от утрешния ден…

Говори, давай, давай, подканяше я с поглед Шърли и въртеше ръчката на мелничката за кафе, пукни абсцеса, сподели най-големия си страх… който те парализира и ти пречи да пораснеш, да станеш Жо прекрасната, непобедимата на тема средновековие, катедрали, благородници и укрепени замъци, крепостни селяни и търговци, дами и госпожици, писари и прелати, вещици и бесилки, Жо, която описва толкова увлекателно средновековието, че на моменти ми се приисква да живеех в онези времена… Усещам някаква липса, някаква рана, нарастваща в теб паника, всичко това те подкосява, не ти дава да изправиш рамене. Наблюдавам те от седем години, откакто живеем една срещу друга, апартамент срещу апартамент, откакто идваш на кафе и на приказки, когато него го няма…