Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 4
Хенри Дейвид Торо
Накрай, загърбил шумния град, достигаш гората, пристъпваш под сведените й шубраци, сякаш влизаш под покрива на колиба, и минаваш прага й, цял отрупан в сняг. Гората е дружелюбна и още топла, тъй истинска и радушна през зимата, както и през лятото. Заставаш между боровете сред бляскавата решетка на светлината, която едва се промъква из техния лабиринт, и се питаш дали градовете изобщо са чували простичката история на гората. Струва ти се, че никога пътник не я е изучавал, а въпреки чудесата, които науката повсеместно открива всеки ден, кой ли не би искал да послуша нейните хроники? Скромните ни поселища в равнината са нейна заслуга. От гората вземаме дъските, които ни даряват с подслон, и съчките, които ни топлят. Как важна е за зимата вечната зеленина на боровете, тая частица лято, която не вехне, неизменяемото в годината, непожълтяващата трева! Тъй просто и почти на равнището й повърхността на земята бива разнообразявана. Какво би бил човешкият живот без горите, без тия естествени градове? От планинските върхове изглеждат като гладко остригани агнета, но къде ли бихме се разхождали, ако я нямаше тая възвисока трева?
Вижте как по тая ливада, едва от лани обрасла с храсти, сребристият прашец покрива всяко изсъхнало листо и клонче, откроявайки разнообразието им в тъй неизброими и лъчисти очертания, та надмогва липсата на цветове. Погледнете ситните стъпчици на мишките около всяко стъбло, триъгълните следи на зайците. Чисто и разтегливо небе е надвесено над всичко, като че лятното висине, пречистено и смалено от бистрия зимен мраз, е било отвято от небесата върху земята.
През тоя сезон Природата припознава летните си отлики. Небето е сякаш по-близо до земята. Първоелементите губят своеобразието, отликите си. Водата се превръща в лед, дъждът — в сняг. Денят е същинска скандинавска нощ. Зимата е арктическо лято.
Колко по-жизнен е животът, кипящ в природата, покритият с козина живот, който издържа на ледовитите нощи и от поля и дъбрави, потънали в скреж и сняг, вижда изгрева на слънцето!
Сивите катерици и зайците играят и лудуват из усойните долчинки дори и в утринта на Мразовития петък. Тук са нашата Лапландия и нашият Лабрадор, а нима ледодобивциге и дървосекачите, лисиците, мускусните плъхове и норките не са нашите ескимоси, нашите високопланински индианци, нашите шпицбергенски обитатели?
Дори и посред арктически ден можем все пак да проследим лятото до леговището му и да станем съпричастни към частица кипящ живот. Надвесени над потоците сред стегнатите в мраз поляни, можем да наблюдаваме подводните колибки на ручейниците, ларвите на Plicipennes; тия малки цилиндрични кутийки, направени от стъбълца, пръчици, трева, сухи листа, черупчици и камъчета, наподобяващи по форма и цвят отломките, с които е осеяно дъното, плават навремени по каменливото дъно, навремени се завихрят в миниатюрни въртопи или се спускат по отвесни водопади, навремени се понасят по течението или пък се залюляват насам-натам, увиснали на края на някое стръкче трева или коренче. По-сетне тия животинки ще изоставят дънните си убежища, ще изпълзят по стъблата на водните растения до повърхността и, съвършени насекоми от тоя миг нататък, ще се застрелкат като мушици над водата или пък ще жертват краткия си живот в пламъка на свещите ни вечер. Ей там на малката полянка храстите са се свели под тежкия си товар, а червените плодчета на елшата се открояват връз побелялата земя. Ето следите на стотици нозе, които вече са излизали навън. Гордо изгрява слънцето над такава полянка, тъй както над долината на Сена или Тибър, ала в нея сякаш се е съсредоточила чиста, самозараждаща се мощ, каквато другаде няма — мощ, която не знае поражение или страх. Тук властва простотата и чистотата на една първобитна епоха, здраве и надежда, твърде далечни на поселищата и градовете. Останал съвсем сам, дълбоко навътре в гората, загърбил всяка човешка диря, усещаш, додето вятърът брули снега от дърветата, как мислите ти са придобили разноликост, по-богата от градския живот. Чичопеят и горската зидарка са далеч по-вдъхновяващо общество от държавниците и философите и върнем ли се насетне към последните, ще гледаме на тях като на по-обикновени събеседници. На тая самотна полянка с нейното поточе, увлякло водата от възвишенията, с потрошения лед и кристалчетата във всички разцветки, с ограждащите я смърчове и ели, с островърхия, сух див овес, пробол самата вода, животът ни изглежда по-ведър и значим.
