Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 2

Над долината се извива дим ленив, Сред утринта опитва въздуха втвърден И без да бърза, идващия ден приветства, Току разсейва се по пътя към небето, Помайва се, кълбо подир кълбо изписва С неясна цел и тромави движения, Досущ като сънливия си господар, Чиито мисли още спят край огъня И не преливат в ручеите на деня; Но ето: в миг зарейва се към висинето, Щом с твърда крачка стъпи вън дървосекачът С едничка воля първи брадва да размаха. Тъй в утринния мрак човекът първо праща Свой лек разузнавач, свой пратеник — дима, Пръв и последен пилигрим, поел на път Сред ледения лъх да извести деня; Догде сам той край огъня се свива още И сбира сили портите си да разтвори, Димът с ветреца се е вдигнал над дола И над полята смело е изплел венци, Обвил върхарите, поспрял се е над хълма И стоплил е крилцата на ранила птичка; А може би високо в хрускащия въздух Съзрял е вече светлината на деня И поздравява своя господар на прага Като сияещ облак в синьото небе.

Отдалеч над замръзналата земя долитат звуците от цепене на дърва пред фермерските порти, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, макар тънкият, мразовит въздух да пропуска до слуха на кратки, галещи трептения само най-фините съставки на звука, тъй както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци долитат ясни като звън от много по-далечни точки на хоризонта, сякаш сега препятствията, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, отколкото през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и дори обичайните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и плавен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и следа от влага и той е изтънял и придобил такава еластичност, че се превръща в източник на наслада. Отдръпналото се, изопнато небе сякаш извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия разказват, че там скове ли мраз, „морето задимява като горящо торфище и от него се на дига мъгла, наричана ледовит дим“, който „режещ дим често причинява мехури по лицето и ръцете и е вреден за здравето“. Ала тоя бистър, щипещ студ е еликсир за дробовете, той е не толкова ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа.

Най-после слънцето се показва из далечните гори, съпътствано сякаш от лекия звънливо-плавен звук на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в миг и далечните хълми на запад започват да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и чувства. Ако животът ни протичаше в по-голямо съгласие с природата, навярно не бихме изпитвали нужда да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя постоянна закрилница и приятелка. Ако телата ни се хранеха с чисти и прости, а не само с подсилващи и подгряващи вещества, то те не биха се нуждали от повече препитание в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които дори и зимата е подходящо време за растеж.