Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 3

— От „кървавата баня“ ли? — Направих кисела гримаса. — Не, благодаря. Не можеш да ме подкупиш с порция спагети.

— Добре де, с какво да те съблазня? Имаш си всичко — къща сред хълмовете, баровско возило, даже анцугът и кецовете ти за джогинг са „Ралф Лорън“. На трийсет и три вече можеш да си позволиш да мързелуваш и да поддържаш здравословен загар. При мисълта за всичко това се озлобявам.

— Да, но дали съм щастлив?

— Подозирам, че си.

— Позна. — Спомних си за зловещите снимки. — Освен това определено не обичам да се возя на влакчето на ужасите.

— Знаеш ли — каза той, — обзалагам се, че си придаваш важност, за да прикриеш скуката.

— Глупости.

— Глупости, друг път. Колко месеца минаха, шест ли?

— Пет и половина.

— Така да е. Когато се запознах с теб, грешка, малко след като се запознах с теб, ти беше толкова жизнен, енергичен, пълен с идеи. Мозъкът ти работеше. Сега слушам само за горещи вани, за колко време пробягваш скапаната миля, колко различни чешита залези можеш да видиш от верандата си. Ако използвам една от твоите думички, това си е регресия. Тенис гащета, ролкови кънки, плуване. И ти като половината хора в този град си на умственото равнище на шестгодишно хлапе.

Засмях се.

— Може би затова ми предлагаш да се заровя до шия в кръв и карантия като своеобразна терапия срещу скуката от безделничеството?

— Алекс, мързеливата нирвана, към която се стремиш, не води до нищо добро. Точно както се казваше в оня филм на Уди Алън — като презрееш, започваш да гниеш.

Плеснах се по голите гърди.

— Все още не забелязвам никакви признаци на разложение.

— То става вътре в теб и ще те пречупи, когато най-малко очакваш.

— Благодаря ви, доктор Стърджис.

Майло ми хвърли изпълнен с отвращение поглед и се затътри към кухнята. След малко се появи, захапал круша.

— Бива си я.

— Не се притеснявай, почерпи се.

— Добре, Алекс, забрави предложението ми. Аз пък ще си остана с разфасования психиатър и обезобразеното му гадже, май че Гутиерес й беше името. Ще си остана и с онова седемгодишно момиченце, което предполага, че е видяло или чуло нещо, само дето е твърде изплашено, за да го осмисли. Искам само два часа от времето ти — нещо, с което в момента разполагаш в неограничени количества — а ти се стискаш като гимназистка.

— Почакай. Не съм казал, че няма да го направя. Просто ми дай време да размисля. Тъкмо се събуждам, а ти се изтърсваш изневиделица и ми съобщаваш за двойно убийство.

Майло подръпна ръкава на ризата си и хвърли поглед към таймекса си.

— Десет и трийсет и седем. Мамин сладък, свикнал е да нанка до пладне.

Впери отново поглед в мен и захапа крушата така стръвно, че по брадичката му потече сок.

— Между другото, сигурно не си забравил, че последния път, когато трябваше да се занимавам с полицейски дела, преживяването не беше никак приятно.

— Имахме лош късмет и ти стана случайна жертва. Този път нямам намерение да те замесвам. Просто поговори с хлапето за час-два. Както вече казах, хипнозата сигурно ще свърши добра работа. После ще ядем спагети. След което ще се отида у дома, а ти ще се върнеш в абаносовата си кула. Точка. След седмица ще се срещнем като приятели — може би ще хапнем сашими в японския квартал? Какво ще кажеш?