Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 18

Така стигнаха до голяма пещера с езерца, в които се стрелкаха бели слепи риби. На върха на всички сталагмити имаше малки камъчета, които по чудо не падаха. В тишината отекваше само кънтежът на падащите от тавана водни капки и някакво странно ритмично почукване.

Джерард спря.

— Къде сме?

— Не знам — огледа се Саймън. — Не си спомням тези риби. Знаеш, че щяха да ми направят впечатление, ако ги бях видял. Не сме минавали оттук с клетката.

— Къде сме? — прозя се Мелъри и се олюля.

— Не можем да се върнем — каза припряно Джерард. — Трябва да продължим напред.

От сенките между скалите внезапно изскочи дребна бледа фигурка. Съществото имаше огромни фосфоресциращи очи, които блестяха в полумрака на залата. Край ушите му се полюшваха две снопчета дълги и редки косми.

— Уау-у-у! Това пък какво е? — прошепна Саймън.

Съществото почука по стената с дълъг пръст с няколко стави, после притисна ухо до скалата. Джерард забеляза, че ноктите му са изпочупени и напукани.

— Камъните. Камънитеговорят. Камънитеговорятнамене.

Гласът на съществото беше тих, то шепнеше, и Джерард се напрегна, за да долови какво казва. То отново зачука, сякаш предаваше съобщение с налудничав морзов код.

— Хей, ти! Знаеш ли къде е изходът?

— Шъъъъът! — Съществото затвори очи и заклати глава в такт с нещо, което Джерард не можеше да чуе. След това неочаквано скочи право в ръцете на Джерард, като обви дългата си силна ръка около врата му.

Джерард загуби равновесие и залитна назад, а съществото зашепна в ухото му:

— Да! Да! Тезикамъниказватдасепълзинататък. — То посочи в мрака покрай езерната с белите риби.

— Ъъъ, страхотно… Благодаря. — Джерард се опита да отлепи създанието от себе си. Най-после то се пусна, скочи на земята, заклатушка се към стената и отново започна да почуква.

— Какво е това, Джерард? — попита шепнешком Саймън. — Някакво съвсем странно джудже?

— Мисля, че е подземник — отвърна Джерард, също шепнешком. — Живеят в мините и предупреждават миньорите за срутвания и други такива неща.

Саймън направи гримаса.

— Ама всички те нормални ли са? Тоя говори по-неразбираемо и от пхука.

— ТоваезатебДжерардГрейс. — Подземникът пъхна в ръката на Джерард гладък, студен камък. — Камъкътискадавървистеб.

— О, благодаря. А сега наистина трябва да тръгваме. — Джерард се запъти в посоката, която бе показал подземникът. Стори му се, че вижда в стената някаква пукнатина.

— Чакай, това ми изглежда подозрително. Откъде знаеш името на Джерард? — запита Мелъри, която вървеше едва-едва след братята си.

Джерард се обърна бързо. Беше объркан.

— Вярно, не помислих за това. Откъде знаеш името ми?

Съществото избарабани по стената още една серия от неравномерни почуквания.

— Камънитемиказват. Камънитезнаятвсичко.

— Добрее-е-е. Може и така да е. — Джерард се обърна и продължи.

Съществото наистина ги беше насочило към малък отвор в стената на пещерата. Дупката беше съвсем ниско до земята и много тъмна. Джерард застана на колене и започна да пълзи. Беше влажно. От време на време точно над главата му се чуваше някакво шумолене. Брат му и сестра му пълзяха след него. Няколко пъти му се стори, че чу как някой от двамата остава без въздух и започва да хрипти, но не забави темпото — лаят на кучетата се чуваше и тук, макар и приглушено.